Чтение онлайн

— Знаеш, че има и много други, преминали през програмата ОСБ, включително и момчета от военновъздушните сили. Защо не наемеш някого от тях?

— Те не се занимават със задачи в Шанхай — прекъсна го Дулич. — А в случая говорим за Клейт Данър, човече. Може би все пак съм те преценил погрешно.

— Вероятно е така… — въздъхна Нокс и отмести поглед.

— Виждал ли си някога какво представлява китайски затвор? — попита Дулич.

— Стига, това е под нивото ти! — възпротиви се Нокс.

— Ако китайската полиция залови Данър, той ще отиде точно в такъв затвор. Завинаги! Знаеш какви са законите. Ще го осъдят като шпионин. Трябва да го измъкнем, и то бързо.

— А ако прецакам нещата, мен ще ме чака същото — заяви Нокс. — Аз се грижа за Томи. Няма начин да се съглася.

— Внедрили сме една жена в Шанхай, тя е счетоводител и е познавала заложника лично. Ще се преструва на новоназначена служителка на „Бертолд Груп“ и ще прегледа счетоводната документация заедно с теб. Тя може да ти превежда, ако имаш нужда. Надяваме се, че документите ще ни помогнат да стигнем до похитителите навреме, а междувременно ние ще подготвим всичко необходимо за уговарянето на откупа и размяната на заложниците.

— Доста е опасно така да се играе и за двете страни — отбеляза Нокс.

— Прав си, но ти какво би направил? Ако „Триад“ са отвлекли Лу и Данър, какво мислиш, че биха сторили на американеца веднага щом получат откупа?

— Недей да ме замесваш в това.

— В случая не става въпрос за теб, а за Данър. Грози го затвор или смърт. Знаеш, че не бих те помолил за помощ, ако нещата стояха по друг начин.

— Друг път не би ме помолил! — поклати глава Нокс.

— Виж, ти имаш достоверна причина да влезеш в Шанхай. Можеш да го направиш така, сякаш пътуваш по работа. Ще се срещнеш с жената, ще й помогнеш да намерите сметките на Лу. Междувременно ние ще те снабдяваме с каквото можем, а ако успееш да се докопаш до Данър, ще трябва да го измъкнеш.

— Ами ако аз самият не мога да се измъкна? — гневно попита Нокс и в същия миг осъзна, че изречението неочаквано се беше изплъзнало от устата му. — Какво ще стане с Томи тогава?

— Ще изплатим възнаграждението ти на него — отвърна Дулич, съзнавайки, че е постигнал напредък. — Дори ще го удвоим. При всички случаи ще се бръкнем дълбоко в джобовете.

— Всичко това не ми харесва — каза Нокс.

— Томи спомена, че ти било скучно.

— Томи обича да говори твърде много. Стига вече с евтините номера.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Дулич.

— Не си спомням да съм те питал — отвърна Нокс.

— Веднъж каза, че всичко се е променило, след като ме измъкна от онзи камион. Помниш ли?

— Да. Горе-долу по същото време реших да не ходя в Афганистан и да прекратя с този бизнес — отвърна Нокс.

— Пеги е бременна в осмия месец с второто им дете — заговори Дулич за съпругата на Данър. — Изпадна в истерия, когато й съобщих, че е изчезнал. В момента е в Хюстън и й е забранено да лети.

По дяволите! Защо Нокс не знаеше за бременността й? Би трябвало да поддържа по-добра връзка с приятелите си.

— В момента не мога да изпратя нито един от нашите хора в Шанхай — продължи Дулич. — Официално запитахме дали някой от служителите ни не е изчезнал. Сега Имиграционните ще следят внимателно всеки, влизащ в страната, но тъй като ти често пътуваш дотам по работа, ще имаш възможност да влезеш със собствения си паспорт, все едно за пореден път ще се занимаваш с търговия. Ще се срещнеш с жената и заедно ще намерите счетоводните книги, както и Лу и Данър.

— Не се занимавам с наглеждане на момиченца… — отвърна язвително Нокс.

— Няма и да ти се наложи. Тя е бивш военен, много е умна, а освен това изглежда страхотно.

— Тъпо, много е тъпо… — ядосано въздъхна Нокс.

— Трябва да тръгнем тази нощ. — Дулич погледна часовника си и добави: — По-точно — след час и половина.

Нокс забарабани с пръсти по ратановата масичка и попита:

— А какво ще стане, ако го убият?

— Тогава с теб ще изсипем божия гняв върху тях, без значение какво ще ни струва.

Нокс се изправи бавно и се протегна.

— Ще имам ли време да се изкъпя? — попита той.

— Господи — засмя се Дулич, — искрено се надявам да имаш.

17:00 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Чакалнята в Шанхайското обществено бюро по сигурността, по-известно като полицейското управление на улица „Гуандон“, представляваше сива стая с луминесцентни лампи, изпълнена с тежък мирис на цигарен дим. Постери, обясняващи опасността от птичи грип, бяха окачени по стените. Снимката на „полицая на месеца“ не беше сменяна от юни насам. Над вратата жужеше и припукваше неонов унищожител на насекоми.

Шен Деши, едър широкоплещест китаец, обикаляше нервно напред-назад из чакалнята. Мъжът беше с късо подстригана черна коса, тънки устни и сплеснат нос, който явно беше чупен преди. На врата си имаше златен ланец, носеше черно кожено яке и смъкнати наполовина тъмни очила, които прикриваха недоверчивия му поглед.

Той за пореден път отиде да даде данните си на секретарката, която работеше усилено, за да прикрие притеснението си. Народната въоръжена полиция се ползваше с най-висок ранг и уважение сред всички държавни институции. Като част от въоръжените отряди на военните и полицейските бюра, офицерите от НВП имаха право да носят скрито оръжие и да го използват по своя преценка. Офицерите от елитните полицейски части носеха прозвището Желязна ръка.

Шен Деши опря лакти в ръба на издигнатата преграда пред бюрото на секретарката. Пръстите му бяха широки, кокалести и странно извити — явно всеки един бе чупен поне по веднъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя на шанхайски, за да провери произхода му.

— Казвам се Шен Деши — отвърна той също на шанхайски диалект. — Искам да говоря с най-главния дежурен офицер, и то веднага.

Секретарката погледна към телефона, но явно размисли и каза:

— Един момент, моля.

Шен Деши седна на свободното място между две жени, които чакаха на редицата столове до стената. Огледа по-младата от глава до пети и леко й се усмихна, след което впери поглед право напред, сякаш беше съвсем сам в помещението.

Секретарката се върна, придружена от слаб мъж в униформа на капитан. Беше около петдесетгодишен, с хлътнали страни и носеше евтини очила.

— Офицер Шен — каза той, — насам, моля.

В малкия офис на капитана Шен Деши поизтупа ненужно прашинките от стола за посетители, преди да седне.