Чтение онлайн

— Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.

— Със сигурност не мога.

— Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.

Холис не каза нищо.

— Дали е нелоялно от моя страна?

— А ти дължиш ли му лоялност?

Тя сви рамене.

— За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.

Холис кимна.

— Да, не се връзваше много с характера ти.

— С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?

— Не.

Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение — някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.

Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.

Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й — големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива — прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.

— Да няма муха на носа ми? — каза тя, без да се обръща.

— Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.

— Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.

— Не смятам.

— Да се обзаложим ли?

— Ами… готово.

Тя се усмихна и го поведе по една странична улица, наречена „Калачная“, т.е. сладкарска. Улиците на „Арбат“ напомняха имената на придворните занаятчии от X век, които някога са живели и работили тук: „Плотников“ — дърводелец, „Серебрянин“ — бижутер на сребро, и така нататък. Сменените след революцията имена бяха отново възстановени. Сякаш страната е тръгнала на носталгично пътешествие, помисли Холис.

— Сега пък къде ме водиш? Да ми показваш руските си черти ли? — попита Холис.

— Не. Да обядваме. Нали ме покани на обяд?

— Да, но аз се обадих и резервирах места в хотел „Прага“.

— О, мислех си, че изборът ще бъде мой.

— Добре, но насам няма никакви ресторанти.

— Има един.

— Как се казва?

— Мисля, че няма име.

Тя пресече улица „Калачная“ и той я последва по стълбите на някаква стара сграда с гипсова мазилка, очевидно принадлежала на богат търговец. Влязоха в голямо антре и Холис усети миризмата на зеле и риба.

— Това, което усещаш, не идва от ресторанта, а от наемателите. — Тя му посочи някаква врата под огромно стълбище и те заслизаха към мазето.

Лиза отвори вратата в края на стълбите и пред Холис се откри голямо, слабо осветено помещение с нисък дървен таван. По стените и пода имаше ориенталски килими, а във въздуха се носеше миризмата на ароматен тютюн. Към тях се приближи стара жена и им се усмихна толкова широко, че Холис помисли, че по погрешка си е сложила чужди зъбни протези.

— Салам алейхум! — поздрави ги тя.

Лиза отговори на поздрава и тръгна след нея към ниска масичка, покрита с мръсна червена покривка и прибори, които не си подхождаха. Лиза и Холис седнаха. След като размениха обичайните любезности, жената, която не говореше много добре руски, попита:

— Приятелят ви харесва наша кухня?

— Обожава я. Бихте ли ни донесли бутилка от онова вино от сини сливи?

Жената се отдалечи.

— Това място има ли го в Синия пътеводител? — огледа се Холис.

— Не, господине. А трябва да го има. Храната е превъзходна.

— Еврейска ли е?

— Не. Азербайджанска. Казах „салам алейхум“, а не „шалом алейхем“. Близки са, но е малко като арабски.

— Разбирам.

Холис забеляза, че няма свободни маси и другите обядващи — повечето мъже, очевидно не бяха руси. Всъщност руска реч не се чуваше. Москва, според впечатленията на Холис, ставаше все по-разнолика в етническо отношение, тъй като все повече хора от съветските малцинства прииждаха към центъра на империята. Режимът не одобряваше тази миграция, а кореняците московчани се ужасяваха от нея. Съветското правителство твърдеше, че няма статистически данни за промените в етническото съотношение, но Сет Алеви бе докладвал, че според пресмятанията му близо 20 процента от населението на Москва не е руско. Градът бе приютил узбеки, арменци, украинци, татари, тюрки и десетина други съветски малцинствени групи. В заключение Алеви бе казал, че като резултат от това етническо разнообразие Москва става все по-космополитна и изтънчена. Другият извод бе, че тя започва да сплотява цялата империя подобно на другите бивши имперски столици, пълнейки се с далавераджии, кариеристи, спекуланти и паразити. Такива като Миша. Там, където руснаците виждаха проблем, Сет Алеви и Сам Холис откриваха нови перспективи.

Холис забеляза, че повечето от клиентите ги гледаха. — Това място безопасно ли е? — попита той.

— Мисля, че да.

— Ресторантът не ми изглежда държавен.

— Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.

— Разбирам.

— Ял ли си някога в заведение от тоя тип?

— Не.

— Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.

— Ясно.

Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.

— Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?

— В един сън миналата седмица.

Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.

— Избави ме от скорбут.

Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.

— Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.

Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва — „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.

— Как откри това местенце? — попита той.

— Това е дълга история.

Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума — „Сет“.

— Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения — поясни Лиза.

— Не мога да си обясня защо.

— Усещаш ли миризмата на подправките?

— Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.

— Ресторантите — каза тя — са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.