Чтение онлайн

— Добро качество.

Алеви и Лиза извадиха бисквити, масло и сметана. Холис отвори хайвера с ножа си.

— Ядосаха ли те, полковник? — каза Алеви, след като изгледа Холис.

— Щях да питам дали имат червен, но не мога да понасям думата красная — обърна се Холис към Лиза, която си мажеше бисквита с хайвер.

Лиза се засмя.

— Мислех, че съм единствената.

Погледът на Алеви се местеше ту към единия, ту към другия.

— Ядосаха ли те? — попита отново той. Холис впери очи в Алеви.

— Много добре знаеш какво се случи.

— Ако се бяха развихрили, моите хора веднага щяха да се появят на хоризонта. Бяхме ти осигурили гръб. Казаха ми, че си успял да обуздаеш гнева си — отговори Алеви.

— Как е Бренън?

— Не му провървя като на теб. Ченгетата го настигнали и държали на дъжда половин час, после просто му връчили фиш за глоба и си тръгнали. Но преди да успее да се качи в колата си, се появила банда хулигани. Пребили го с железни тръби, ограбили го и му смачкали автомобила. Когато ти трябва, никога няма пукнато ченге. — Алеви спря за малко, после продължи: — Вместо да отиде направо в някоя болница, се върнал тук. Пак му счупили носа, но според него и той не им останал длъжен. Доктор Лоугън каза, че ще се оправи, но е добре да си иде у дома, за да се погрижат за него както трябва.

Холис кимна. Още една точка в полза на КГБ тази вечер, помисли той.

Лиза мажеше бисквити със сметана. Алеви си взе от хайвера.

— Откъде се сдоби с това? Колко даде?

— От Москворецкия мост. Четирийсет бройки.

— Аз щях да се спазаря по-добре. Чул ли си някога как се пазари евреин с руснак? Както и да е, това може би е част от разказа ти. Ако ти се говори, готови сме да слушаме.

Холис хвърли бърз поглед към Лиза.

— Всичко е наред. Преди няколко месеца изисках обстойна проверка на госпожица Роудс — успокои го Алеви.

— Защо?

— Такива са правилата. Ние бяхме гаджета.

Холис си наля още една водка.

— Необходимо ли е да знае и тя?

— Нека аз да мисля за това.

Холис замълча, после кимна.

— Окей. Започвам от самото начало. Седях в кабинета си и пишех доклада, за който ме бе помолил. Телефонът иззвъня. Беше госпожица Роудс.

И Холис подробно разказа всичко случило се тази вечер, с изключение на това, което му каза французойката. Половин час по-късно си наля чаша минерална вода и завърши:

— Така че, когато се приближих към посолството, очаквах да ме пресрещнат. Приятели, имам предвид. Но явно ти си решил, че за мен ще бъде добре да се опозная по-отблизо с комитета.

— Ти имаш дипломатически имунитет — отговори сухо Алеви.

— Да, Сет, но КГБ има други разбирания за дипломатическия имунитет.

— Е, вече си тук и малко йод ще почисти добре раните ти. Ще ти платя дори химическото чистене.

Холис понечи да каже нещо, но Лиза го прекъсна:

— Полковник, какво мислите, се е случило с Грегъри Фишър?

— Можем да предположим, че точно в този момент седи в някоя стая и ония от КГБ го разпитват.

Известно време всички мълчаха, после Алеви каза:

— Между другото, Сам, никой за нищо не те обвинява. Ти действа по възможно най-бързия начин. Това си е техният град.

Холис не отговори нищо. Алеви смени темата:

— Интересувам се от мъжа в стая седемстотин четирийсет и пет.

— И аз — каза Холис.

— Сигурен ли си, че е американец?

Холис помисли малко, преди да отговори.

— Да. Чак до лосиона за след бръснене „Mennen“.

— Но — разсъждаваше Алеви — той би могъл да бъде американец, подкупен да работи за КГБ.

— Би могъл. Но може и Фишър да е сгрешил номера на стаята си.

Алеви се изправи и натисна някакво копче в аудиоуредбата в ъгъла. Разнесе се гласът на Грегъри Фишър и те отново прослушаха целия разговор.

— Мисля, че не е сгрешил номера на стаята си — отбеляза Лиза.

Сет Алеви запали цигара и закрачи насам-натам замислен. Най-сетне каза:

— Е, аз ще се заема с това. — Обърна се към Лиза: — Ти, разбира се, не трябва да разговаряш за случилото се с никого. — После каза на Холис: — Искам доклад от теб, за да го представя на Лангли. Приготви и едно копие за твоя отдел в Пентагона.

— Добре — Холис се изправи.

Алеви продължи:

— Трябва все пак да се каже нещо и на посланика, след като има изпотрошена кола и един човек в лазарета. Аз ще го направя естествено. — Той отново се обърна към Холис: — Сам, във всичко това не виждам нещо, което да е за военното разузнаване.

— Да. — Алеви задържа погледа си върху Холис.

— Може би смяташ, че историята с майор Додсън те засяга, защото майор Додсън, ако наистина има такъв, е военнопленник, и така нататък, и така нататък. Но ще те информирам, ако има нужда от теб.

Холис тръгна към вратата.

— Благодаря, господин Алеви.

— А аз искам да разбера каква е тази Школа за магии на госпожа Иванова. И къде е майор Додсън? Дали все още е на свобода? Можем ли да му помогнем? Можем ли да помогнем и на Грег Фишър? — попита Лиза.

Алеви погледна часовника си.

— Вече е много късно, а трябва да изпратя някои съобщения. Благодаря ти и лека нощ, Сам. Лиза, остани за малко.

Холис отвори вратата.

— Искаш ли си хайвера? — викна след него Алеви.

— Пъхни си го някъде на сигурно място, Сет, дето няма да го пече слънце — каза Холис и излезе.

Докато чакаше асансьора, при него дойде и Лиза. Асансьорът пристигна и двамата слязоха на приземния етаж в пълно мълчание. Излязоха в задния двор в студената октомврийска нощ. За момент се спряха на покритата каменна тераса.

— Апартаментът ми е наляво — обади се Лиза.

— Моят е надясно.

— Ще ме изпратите ли?

Тръгнаха наляво по алеята, обградена от скоро засадени дървета — руски брези с голи клонки. Отдясно бе четириъгълният вътрешен двор, заграден от трите страни от жилищата на резиденцията и охраната. На четвъртата страна бе административната сграда. Тревата бе отъпкана от импровизираните срещи по волейбол и баскетбол, имаше и отпечатъци, макар и по-слаби, от футболния сезон. Понякога в двора играеха децата на служителите и Холис видя няколко играчки сред мократа трева. Първият сняг щеше да донесе снежни човеци и закачки със снежни топки, през пролетта щяха да се пускат хвърчила, а после идваше ред на слънчевите бани. Това мъничко празно пространство — само около три акра, бе нещо като селски мегдан — едно малко кътче от Америка, която им липсваше и която всички те най-после се бяха научили да обичат.