Чтение онлайн

— За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим — каза Игор.

Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:

— Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.

И двамата мъже се изхилиха.

Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.

— Следващия път ще ти цъфна черепа. — Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: — Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.

Обърнаха се и тръгнаха към чайката.

Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.

Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.

— Паспорт!

— Знаеш добре кой съм — отвърна троснато Холис.

— Паспорт!

— Махай се от пътя ми, глупак такъв.

Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.

— Стой!

Другият милиционер също излезе от будката.

— Какво има?

Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:

— Какво става тука?

Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.

— Отворете вратата! — изкрещя той.

Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:

— Добре ли сте, полковник?

— Да, добре съм.

Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.

— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.

— Някакви новини от Бил Бренън?

— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?

— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?

— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.

Холис тръгна към вратата.

— Може ли да дойда и аз?

Той я погледна.

— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.

— Така ли? Елате тогава.

По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.

— Ръцете ви са в кръв.

— Зная.

Тя сви рамене.

— Бил Бренън приятел ли ви е?

— Не. Защо?

— Това бе първото нещо, за което попитахте.

— Отговарях за него.

— Това ми харесва.

Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.

— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.

Лиза Роудс огледа затъмнената стая. Знаеше, че посолството има няколко обезопасени стаи, но за пръв път влизаше в тази на шестия етаж. И тя като другите бе вътрешна и се осветяваше индиректно от разположени в специални ниши в стените осветителни тела. На масата пред всяко място имаше индивидуална настолна лампа. На пода бе постлан дебел килим в кралско синьо, а стените и вратата бяха тапицирани в бежово. Таванът й бе покрит с черен дунапрен за звукова изолация. Стаята бе съвсем непроницаема за тайни подслушвателни устройства, резонатори и радиомикрофони и се претърсваше два-три пъти на ден. Бе дочула, че се ползва предимно от разузнаването. Явно добре се грижеха за себе си — в единия ъгъл имаше барче с различни напитки, а зад барплота — ниша с мивка и хладилник.

— Нещо за пиене? — обърна се Алеви към Лиза.

— Не, благодаря. Дежурството ми все още не е изтекло.

— Добре. Тогава едно кафе.

— За мен водка. Чиста — каза Холис.

Алеви наля кафе без мляко на Лиза и изстудена водка за Холис.

Холис задържа погледа си върху Сет Алеви. Беше четирийсетгодишен — малко по-млад от него самия. Носеше добре ушит вълнен костюм с жилетка и плетена зелена вратовръзка. Бе доста висок и слаб и му напомняше на Линкълн, но без брада, и бе малко по-красив от него. Някога е бил женен, но тук никой не знаеше подробности.

— Как беше тържеството? — запита Холис.

— Добре. Имаше много дисиденти. И хубава храна. Ханука е весел празник. Трябваше да дойдеш.

— Тогава кой щеше да препуска през Москва?

— Сигурен съм — отговори Алеви хладно, — че моите хора щяха да се справят с това. Холис не чу Алеви да казва „по-добре“, но знаеше, че то остана недоизказано.

— Момчето искаше да говори със съветника по защита правата на човека — започна да обяснява той.

— Убеден съм, че едва ли би могъл да различи такъв съветник от някой полузащитник. Аз самият не бих могъл да го направя. Сам, ако друг път се случи нещо подобно, моля те, обади ми се или звънни на някой от моя отдел.

Сет Алеви бе роден във Финландия, евреин, дипломат от Принстън. В момент на откровение бе признал на Холис, че мрази Съветите и че работи в ЦРУ, за да „допринесе колкото се може повече за унищожаването на режима“. Назначаването му там не било трудно: основните му специалности — руска култура и руски език — привлекли вниманието на ЦРУ, а той много добре знаел от самото начало, че ще стане точно така.

Алеви също си наля водка.

Холис сложи кутийката с хайвера на масата. Алеви я огледа: