Чтение онлайн

— Кога?

— Утре сутринта.

— Вие… — Холис се изправи.

Един от часовите хвана Холис за раменете и го принуди да седне обратно на стола.

— Просто не можем да оставим хората да продължават опитите си да избягат оттук — сви рамене Буров. — Това би разрушило всичко. За всички нас. И за световния мир. За американците също. Ще ги откарат някъде другаде, а може и да ги разстрелят. Нали разбирате колко важно е всичко това?

— Разбирам — отговори Холис, — че ако Додсън бе успял да избяга, разстреляният щяхте да бъдете вие. Разбирам, че това е система, която се прекланя пред жестокостта и използва терора като инструмент за управление.

— Съгласен съм с вас — сви рамене Буров. — Но, Холис, тук винаги е било така, още преди времето на царете. Аз тероризирам подчинените си, Лубянка тероризира мен. Терорът поражда терор. И какво от това? Системата работи. — Той погледна Холис. — Аз ценя главата си, главата на майор Додсън не е толкова важна за мен. Трябва да се грижа за семейството си.

— Не можете ли просто да хвърлите майор Додсън в затвора?

— Не. Трябва да го използваме за пример.

— Ако го убиете, тук може да възникнат проблеми — каза Холис.

— Така ли? — Буров го погледна. — Това ли чухте? Е, можете да кажете на сънародниците си, че съм готов да застрелям колкото потрябва от жените и приятелките им, за да не си и помислят да се бунтуват. Ще им го предадете ли от мое име, полковник Холис?

— Да, ще предам, полковник Буров. Но мислех и за вашите сънародници. За тези млади курсанти. Как ще се отрази тази екзекуция на новосъздадената им американска чувствителност?

— Не се опитвайте да ме засичате и да ме сплашвате, Холис. Екзекуцията на майор Додсън няма да направи никакво впечатление на курсантите ми. Няма да пролеят ни една сълза дори онези, които са го познавали.

— Искам да обмислите всички възможни последици от действията си, полковник Буров.

— Додсън и приятелите му е трябвало да претеглят последиците от това, което правят.

— Може ли да си вървим? — попита Холис, след като пое дълбоко въздух.

— След малко. Искам да се явите в щаба веднага след екзекуцията утре сутринта. Да, екзекуцията ще бъде публична. На футболното игрище в осем часа сутринта. Можете да го разгласите. Ако някой от мъжете не дойде, ще застреляме жена му. Ако някоя от жените не дойде, самата тя ще бъде разстреляна. Децата могат да не идват. Там ще има двеста добре въоръжени войници от отряда за охрана. Кажете това на генерал Остин. Нека утре се опитаме да избегнем кървавата баня. Разбрахте ли?

— Ще има ли и други екзекутирани?

— Да. Още десет души. В момента разпитват майор Додсън за имената на съучастниците му. Ако не ги каже, ще избера десет души наслуки, включително и жени. Не ги съжалявайте — добави Буров. — Те знаят правилата. Сигурен съм, че няма да има повече опити за бягство, поне през следващите десет години. Всичко хубаво.

Холис и Лиза се изправиха.

— Вие ще присъствате на празненството по случай Вси светии — каза Буров. — Лагерът ще се събере на футболното игрище в осем часа сутринта, без да ме интересува махмурлукът. Сега можете да вървите.

Холис забързано тръгна към вратата, последван от Лиза и двамата войници.

Те напуснаха щаба и тръгнаха по тъмната пътека, оставяйки часовите зад себе си. Нощта беше много студена, Холис виждаше звездите през преплетените клони на боровете, но нямаше лунна светлина. Двамата вървяха мълчаливо към сградата на Пост 000. Внезапно Холис спря и яростно ритна една паднала клонка.

— Дяволите да го вземат!

Лиза сложи ръка на рамото му.

— Кучият му син! Той знае! Той знае каква е разликата между доброто и злото, между правилното и погрешното, и избира злото и погрешното. Злото тук се е превърнало в бизнес. Трябвало да се грижи за семейството си. Вярваш ли на това, което чу току-що? Мислех, че вече всичко съм чувал. Исусе Христе!

— Нека да повървим. Хайде, Сам — каза Лиза. — Да си вървим.

Те продължиха пътя си.

— Утре… ще има ли размирици? — попита Лиза. — Бунт?

— Не знам. Знам само, че шестстотин мъже и жени с голи ръце нямат никакъв шанс срещу двеста въоръжени войници от охраната.

— Но не можеш ли ти да използваш тази ситуация, за да предизвикаш някакъв бунт?

— Може би… от гледна точка на хората тук, ние просто сме паднали от небето с последното откровение Господне. Но… имаме ли право да ги подтикваме към бунт, който ще бъде удавен в кръв?

Те продължиха бавно да вървят към Пост 000, който беше осветен за празненството.

— Какво ще правим с тези разпити, Сам? — попита Лиза. — И двамата имаме по две отклонения на писеца още преди да сме влезли в стаята.

— Изглежда, че започваме да страдаме от недостиг на време и място, нали?

Холис помисли за тайните, които трябваше да се опита да опази. Трябваше да прикрие Суриков, в случай че той още не бе напуснал страната. Трябваше да прикрие факта, че трите хиляди възпитаници на Школата за магии бяха на път да бъдат разкрити и предстоеше да се предложи размяна срещу тристате американци. Трябваше да накара Буров да продължи да вярва, че Алеви не крои планове да отмъкне няколко американци от школата и да ги покаже на света. Но нямаше да може повече да заблуждава Буров и той щеше да изтръгне от него всичко, което поискаше, с помощта на наркотиците, палките, електрошоковете или пък просто с графиките на полиграфа. След това Буров щеше да евакуира лагера, а КГБ да предупреди трите хиляди агенти в Америка. Това щеше да бъде краят на операцията и краят на безследно изчезналите американци, които щяха да бъдат окончателно и завинаги загубени.

Лиза не проговори, докато вървяха.

— Нина Стърджис и Мери Ауербах — най-сетне каза тя.

— Кой?

— Двете американки, които са се самоубили.

Холис не отговори.

— Сам… Утре ще гледаме как единадесет свестни мъже и жени ще умрат по ужасен начин. След това ще ни разпитват седмици наред. Може никога да не напуснем задните стаи на онази сграда. Знаеш, че това е така.

Холис отново не каза нищо.

— Мислех си… — тихо каза Лиза, — ако тази вечер си легнем… и просто продължим да спим… заедно… ти и аз… завинаги. Няма ли да е по-добре така? Да останем прегърнати? Те са използвали газовата печка… — добави тя.

Холис я погледна. За пръв път, откакто се познаваха, той се чувстваше изцяло отговорен за живота й. Но ето че сега тя се опитваше да вземе съдбата на двамата в свои ръце.

— Имало е много сутрини, в които не съм очаквал изгрева с нетърпение — каза й той. — Но ще дочакаме и този. Заедно. Не искам да чувам повече за това.

— Съжалявам… Не искам да го правя без теб… но тази нощ ще бъде толкова дълга.

— Може би през тази дълга нощ ще успеем да намерим отговорите, които търсим.

Сет Алеви облече палтото си, взе дипломатическото куфарче и напусна стаята си на дванайсетия етаж на хотела в комплекса от нови постройки, наречен Център за международна търговия. Когато слезе в обширното мраморно фоайе, забеляза, че е пълно със западни и японски бизнесмени. Пресичаше помещението, когато силен вик го накара да се обърне. В далечния ъгъл на фоайето двама души в скъпи на вид костюми се втурнаха към едър мъж, сграбчиха го и го притиснаха към каменната колона. Единият от тях извика на руски: „ЦРУ! Юри Сергунов, вие сте арестуван!“