Чтение онлайн

— Мисля, че подценихме интелекта на Буров — прекъсна мислите му Лиза.

— Да, малката му реч ме впечатли. Цялата му мотивация не е нищо повече от едни сковаващи го във вериги привилегии — добави Холис. — Той е куку.

— Ти наистина говориш твърде много — разсмя се Лиза. — Да се върнем и да му го кажем.

— По-късно.

— А какво искаш да правим до шест следобед?

— Да изследваме. Да откриваме. Готова ли си за един дълъг ден?

— Разбира се. Обичам да гледам как работиш. Интересно ми е.

Той я прегърна през раменете и те тръгнаха надолу по главния път. Подминаха търговския център, след това щаба и се приближиха към стената на Пост 000.

— В десет часа сутринта трябва случайно да се натъкна тук на Пул — каза Холис.

Те се изкачиха по стълбичките към верандата и влязоха в сградата. В залата за развлечения имаше десетина инструктори и двойно повече курсанти. В единия край на стаята четирима мъже играеха билярд, а пред телевизора имаше група, която гледаше „Взвод“.

Намериха Пул на масата за карти, където играеше покер с трима курсанти. Пред него имаше купчина пулове и пачка лагерни бонове. Един от играчите беше Джим Хъл, младият мъж, когото Лиза бе притеснила в гимнастическия салон. Той се усмихна на Лиза, но тя му хвърли студен поглед и той отново насочи вниманието си към картите.

— О, здравейте, полковник — извика Пул и вдигна поглед от картите си. — Госпожице Роудс. Искате ли да седнете?

— Не, благодаря. Някой ми каза, че сте в комитета по събиране на дърва.

— Да, разбира се. Ей сега ще дойда. Нека да си довършим разиграването.

Холис и Лиза седнаха на близката маса. Мъжете доиграха картите си и един курсант взе мизата с две двойки аса и шестици.

— Това се нарича „ръката на мъртвеца“ — каза Пул на тримата курсанти.

— Защо? — попита един от тях.

— Защото това е ръката, която държал дивият Бил Хикок, когато някой го застрелял в Мъртвата гора — обясни Пул. — Това е градче в Американския запад. Не мога да си спомня в кой щат. Но тази ръка носи нещастие дори ако спечелите с нея. Аса и шестици. Когато някой има такова раздаване в покера, го наричаме „ръката на мъртвеца“. — Пул стана. — Ще се върна по-късно. Не отмъквайте парите ми.

Тримата младежи се разсмяха.

Пул изведе Холис и Лиза навън и застана в края на главния път, по-далеч от стените на Пост 000.

— Мъртвешката ръка са аса и осмици — отбеляза Холис.

— Така ли? Колко съм глупав. — Той се усмихна и прошепна. — Трябва да им погаждам по някой номер поне веднъж на ден, иначе се чувствам потиснат.

— Хващали ли са ви някога? — попита Лиза.

— Разбира се. Дузина пъти. Тогава Лена — това е жена ми — отива за една седмица в карцера. — Той ги погледна. — Тя няма нищо против. Гордее се с мен, когато я отвеждат. Прекарала е четири години в лагер, където са режели трупи, преди да дойде тук. Тукашните килии са като хотел „Риц“ в сравнение с онези, в които е живяла там, а и не трябва да пере и да оправя леглата, когато е в карцера, защото там няма такива. Когато се прибира вкъщи, аз й приготвям огромна вечеря.

— Но те сигурно могат да причинят много по-страшни неща и на нея, и на вас, ако поискат — каза Лиза.

— Могат. Обаче се колебаят. Обясних ви вече, че сега използват много повече примамката и по-малко пръчката. Но мисля, че един ден отново ще се върнат към силовите методи. Всъщност дори имам чувството, че този момент наближава.

— И вие ще продължите да саботирате учебната програма? — попита Лиза.

— Естествено. Разбирате ли, това може да не означава нищо за вас, тези малки лъжи, като тази за асата и шестиците. Но аз си спомням една истинска случка, за която някога четох. Един британски пилот бил затворен с други летци в някакъв немски замък по време на Втората световна война. Той прекарал там няколко години, не петнайсет или двайсет, но чувството му на огорчение, породено от факта, че не може да навреди по някакъв начин на враговете си, станало неудържимо. Затова той изрязал парчета гнило дърво от гредите в замъка и ги вградил в здравите греди, за да знае, че след сто години целият замък ще бъде унищожен от изгниване. Можете ли да разберете тази психология?

— Да — отговори Холис. — Чувал съм подобни истории.

Пул ги обгърна с ръце и ги придърпа по-близо до себе си.

— Е, нещо такова изпитваме и правим и ние тук — тихо каза той. — Само че имаме по-модерен вариант от гредите на замъка. Понякога си мисля за тези кратки курсове, които им провеждаме, като за сбор от силиконови чипове. Предполага се, че въвеждаме правилния софтуер в тези чипове, така че информацията да може да достигне до големия компютър в главата на руския курсант. Но ние леко увреждаме чиповете, когато ги поставяме. Тези малки недостатъци все се изплъзват на качествения контрол. След това руснакът заминава на Запад с тези малки несъвършенства, заложени в компютъра му, който работи добре през по-голямата част от времето, но може да прояви малките си несъвършенства в неподходящ момент. Някой ден, при добро стечение на обстоятелствата, може би когато се опитва да лети със скорост два пъти по-голяма от тази на звука, на шестдесет хиляди фута височина и пълна мощност на двигателите, той ще се опита да маневрира и погрешният микрочип ще го провали в решителния момент. И малката повреда ще се окаже фатална. Може да се случи един от тези глупаци вътре някой ден да играе карти с човек от ЦРУ и ако му се падне ръка от аса и шестици, да направи глупав коментар. Разбирате ли?

— Много добре.

— Стараем се.

— Знам.

— И така, пушите ли кубински пури?

— Не.

— Вече пушите. — Пул извади два метални цилиндъра за пури от джоба на якето си и ги подаде на Холис, който ги пусна в своя джоб. — Тук са имената на всички американци, минали през това място — каза Пул. — Където е било възможно, има подписи, дати на пристигане в лагера, а където е необходимо, има и дата на смъртта. Това е динамит, полковник, и той ще избухне, ако успеете да го измъкнете оттук и да го занесете в посолството.

— Знам.

— Но може би в посолството не искат динамит.

— Може и да не искат. Но ще направят онова, което са длъжни да сторят.

— Ще го направят ли? Надявате ли се, че… добре, няма пак да ви задавам този въпрос. Как прекарахте сутринта? — попита Пул.

— Предполагам, знаете, че посетихме Буров. Нормално ли е да ви кани в къщата си?

— Някога беше. Нещо като да те поканят на шери при главния учител. Но комитетът по етиката го отмени още преди години. Отиваме само ако има заповед лично от него да се явим на рапорт. Никога не приемаме никакви напитки, дори чаша вода. Мисля, че това много го оскърби, и вече не кани никого.

— Добре.

— Ще ми кажете ли какво искаше от вас?

— Ами по принцип искаше да ни разстреля, ако не се съгласим да работим тук.

— Ако можехте да бъдете сигурни, че просто ще ви разстреля, бих ви посъветвал да му кажете да го направи и да се свършва с всичко. Но той ще ви подложи на разпити, които никак няма да бъдат приятни.

— Знам — отговори Холис. — Всъщност той ни предостави като избор да минем през по-приятните разпити с наркотици и полиграф, ако приемем да работим тук. И в двата случая той ще измъкне от нас информация, която бих предпочел да не знае.

Пул погледна Холис, после Лиза и попита:

— И вие ли сте от разузнаването?

— Да, но съвсем отскоро. Преди правех преглед на печата.

— Трябва да му отговорим до шест часа — продължи Холис. — Ще му кажем „да“, но се опитвам да спечеля време, преди да се стигне до полиграфа.

Защо ви е да печелите време? — Пул се втренчи в Холис.

Добър въпрос, помисли Холис. Ако искаше да отговори на Пул, трябваше да каже: „За да дам време на хората от Вашингтон да се поразмърдат.“ Той знаеше, че Сет Алеви ще представи на президента много убедителен доклад, доказваш, че Лиза Роудс и Сам Холис не са изгорели във вертолетна катастрофа, а са отвлечени и се намират в Школата за магии. Освен това Алеви щеше да каже на Националния съвет за сигурност, че в главата на Сам Холис има много повече информация, отколкото те биха искали да стигне до руснаците. Алеви щеше да намеква за не съвсем ясни неща, да моли, да убеждава и да заплашва. Може би дори бе отвел генерал Суриков в Белия дом и точно в този момент показваше зловещия микрофилм с трите хиляди съветски агенти на потресения президент и съветниците му по сигурността. В крайна сметка дори хората от Вашингтон щяха да осъзнаят, че трябва да се направи нещо, даже ако това прати по дяволите процеса на разведряване.