Чтение онлайн

— Някъде там в боровата гора е. По-ниско и по-бавно, Ед — каза той на О’Шей. — Завий над гората.

— Добре — О’Шей се отклони от реката и намали скоростта, като слезе на двеста метра височина. Алеви хвърли поглед назад към Бренън и Милс, които седяха в тъмната кабина и оглеждаха терена през страничните прозорци. Не ги беше питал за мотивите им да участват в тази операция, нито пък ги бе агитирал да дойдат с него. Просто им бе начертал плана за действие и ги бе попитал смятат ли, че може да успее, и искат ли да се присъединят към него. Бяха отговорили положително и на двата въпроса. Това беше всичко.

Алеви погледна през предния прозорец към ширналите се под тях тъмни борови гори. Когато гората свърши, видя широкото хълмисто поле, изпъстрено, както знаеше, с каменни паметници. Бородинското поле.

— Подминахме го. Обърни — каза той на О’Шей.

О’Шей остави вертолета да увисне във въздуха, завъртя го на 180 градуса и го превключи на движение напред. Отново минаха над края на гората и без Алеви да казва нищо, О’Шей намали още скоростта и слезе на двеста метра.

— Там — Милс пръв го видя. — Десет часа, един възел.

Всички погледнаха наляво и видяха разчистена ивица земя, която разсичаше гъстата тъмна гора. Алеви мярна за секунда очертанията на наблюдателна кула и забеляза, че границите на лагера не бяха осветени с прожектори. Сега бе епохата на подвижните електронни сензори, детектори на звука, радарите и устройствата за нощно виждане. Стените на затворите използваха всички постижения на съвременните технологии, особено в Съветския съюз.

— Да определим посоката на вятъра — каза Алеви на Бренън.

— Добре.

Бренън бръкна в кожената чанта и намери димния индикатор. Той отвори част от плексигласовото странично стъкло, изтегли щифта на индикатора и го хвърли през прозореца.

О’Шей остави вертолета да увисне на височина двеста метра и се загледа в белия пушек, който се носеше на талази сред дърветата под тях.

— Вятърът е от север, около пет възела — каза О’Шей. — Близо осем километра в час. Възможно е наблюдателните кули вече да чуват шума на перките — добави той. — Ако ще се приземяваме в лагера, трябва да запалим светлините.

— Правилно — отговори Алеви. Той превъртя ключа за навигационните и премигващите сигнални светлини. — Знаеш какво трябва да правиш — каза той на О’Шей.

— Да — О’Шей отново превключи от висене на преден ход, като поддържаше високи обороти на двигателя и голям ъгъл на перките, за да получи максимална подемна сила при ниска скорост, без това да доведе до губене на контрол върху машината. Тя зави надясно и се приближи към северната граница на лагера, като се движеше паралелно на оградата от запад на изток. Сега всички виждаха наблюдателните кули, разположени на около двеста метра една от друга по периметъра на разчистената зона.

— Подай ми кутиите — каза Алеви на Бренън.

— Всичко е наред. Аз ще се оправя.

— Дай ми ги.

Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.

— Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.

О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.

— Вертолетната площадка е в западната част на лагера — каза Алеви. — Дръж този курс.

Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше — средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.

— Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш — каза той на О’Шей.

— Знам.

Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.

— Може би това е прожекторът на вертолетната площадка — каза О’Шей.

— Добре — Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“

— Добре, Ед, хайде да се приземяваме — каза на О’Шей.

Готово — О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.

Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.

Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.

— Има ли делегация по посрещането? — попита Милс.

— Няма никой на площадката — отговори Бренън. — Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.

О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.

— Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? — попита сухо Милс.

— Не — отговори О’Шей.

Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.

— Господа — каза той, като се изкашля. — Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.