Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
Алеви окачи телефонната слушалка и свали чайника от печката. Намери вълнена ръкавица, сложена на печката да се топли, и избърса с нея изпотената си ръка, в която държеше пистолета, и кръвта от ботушите си. Зареди пистолета с нов пълнител, пое дълбоко въздух и си припомни, че през последните две десетилетия на това място бяха живели и умирали няколкостотин американци. Овладя се и излезе навън.
Бренън и Милс вече бяха там. Бренън носеше снайперската пушка „Драгунов“, а Милс — черната кожена чанта.
— Бил, поизчисти вътре и остани там — каза тихо Алеви.
— Сигурен ли сте, че няма нужда да идвам с вас? — попита Бренън.
Алеви харесваше Бренън и знаеше, че е много смел и изпълнен с въодушевление, но отчиташе, че не умее да задържа вниманието си върху нещо достатъчно дълго време.
— Както ти казах, ако нещо стане, някой ще трябва да предупреди своевременно капитан О’Шей. Освен това не зная дали тези приятелчета тук не трябва да се обаждат някъде на определени интервали, или дали не им се обаждат на тях. Така че ако някой се обади и поиска да му докладваш за положението, просто кажи ничего — това значи няма нищо. Това е стандартният отговор на радистите, когато няма какво да докладват. Ничего.
— Ничего.
— Трябва да звучи отегчено. Прозявай се.
Бренън се прозя и през прозявката си каза:
— Ничего.
— Добре. Ако някой започне да бърбори твърде много по телефона, повтори го по-натъртено. Дръж се грубо и затвори. Предполагам, че обажданията трябва да идват от щаба — добави Алеви, — така че ще гледам да освободя местния дежурен от задълженията му. Ще ти се обадя оттам — ще отговаряш на телефона с „да“. Не „ало“. „Да“.
— Да. Ничего.
— Чудесно. А ако някой дойде насам да провери поста, ще го пуснеш да влезе и няма да му дадеш възможност да си тръгне.
— Ще накарам Драгунов да заговори на руски — усмихна се Бренън.
— Ако чуеш, че всичко отива по дяволите, без колебание се качвай на вертолета.
Бренън не отговори.
— Успех, Бил! — Алеви го потупа по рамото.
— И на вас.
Бренън внесе кожената чанта в бараката. Алеви и Милс бързо тръгнаха по тясната, покрита с борови трупи пътечка, която водеше встрани от избата и от вертолетната площадка.
— Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета — каза Алеви.
— Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?
— Казаха, че не са.
— Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?
— Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.
— Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем — обади се Милс.
Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.
— Импровизирай!
— И блъфирай — добави Милс.
Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.
Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.
Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.
— Курсанти — каза Алеви.
Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.
— Празненство. Вси светии — каза Милс.
Алеви кимна. Не беше се сетил за това, но изглежда, че купонът свършваше. Той се взря в огромното американско знаме на отсрещната стена.
— Странно.
Когато се обърнаха да си ходят, вратата се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст в бяло зимно яке и се закова на място на верандата. Наблюдаваше Алеви и Милс.
Алеви и Милс също се вгледаха в него. Няколко секунди никой не наруши мълчанието, после мъжът попита:
— Говорите ли английски?
Алеви кимна.
Мъжът се изкашля и каза със заваления си пиянски глас:
— Добре тогава, хайде, стреляйте.
— Да стреляме?
Вратата отново се отвори и оттам излезе млад мъж, който бързо каза на руски:
— Аз поемам отговорността за този американец, майоре.
Алеви се опита да схване за какво всъщност става въпрос и на какъв език да отговори. Явно и двамата мъже бяха много пияни.
— Името ми е Марти Бамбач — каза младият мъж на руски. — Това е Тим Ландис. Аз живея при него. Ще го заведа до вкъщи.
— Просто загубих представа за времето — каза Тим Ландис на английски. — Няма голямо значение.
Алеви започна да схваща. Ландис беше американец, който вероятно бе нарушил вечерния час, а Бамбач беше руски американец. Алеви се обърна към Марти на руски.
— Мога да си затворя очите за нарушението на вечерния час, ако поемете отговорността за него.
— Благодаря ви, майоре — отговори Марти на руски. Той се вгледа в Алеви на слабата светлина. — Вие нов ли сте тук?
— Да. Защо не влезете вътре? Искам да поговоря малко с този човек.
Марти се поколеба, после каза:
— Той не говори руски.
— Влезте вътре.
— Да, сър. — Марти се обърна към Ландис и за голямо учудване на Алеви каза на перфектен английски:
— Всичко е наред, Тим. Иска само да си поговорите, а после аз ще те заведа вкъщи. — Марти се обърна и залитайки, тръгна отново към сградата.
Ландис се олюля към края на верандата и се облегна на парапета. Разкопча ципа си и уринира.