Чтение онлайн

Никой не му отговори.

Алеви погледна часовника си. Беше два часът и три минути. Лагерът вероятно бе потънал в сън и хората в него не знаеха, че възможното освобождение от дългото им пленничество беше съвсем близо.

О’Шей дръпна ръчката за въртеливото движение, вертолетът присветна със светлините си, увисна за момент, после меко кацна на тревната вертолетна площадка на Школата за магии.

— Добро приземяване, Ед — похвали се на глас О’Шей.

Вертолетът стоеше по средата на поляната, а двигателите му още работеха. Бренън я Милс скочиха на земята под прозорците.

Сет Алеви погледна часовника си. Беше точно два и пет.

— Капитане — каза той на О’Шей, — ще излетиш не по-късно от три и четирийсет и пет, със или без пътници на борда, като това включва всеки един от нас, или и тримата, взети заедно. Разбрано ли е?

— Разбрано.

— Изключи двигателите.

О’Шей изключи двигателите и перката спря да се върти.

Лъчът светлина от близката радиокабина, която бе на стотина метра разстояние, опипа вертолета, като се спря на пилотската кабина, прозорците, знака на Аерофлот и накрая на регистрационния номер, П-413, на опашката.

Алеви се качи отново в кабината и отвори вратата отляво.

— Късмет — каза Бренън.

— Приличаш на руснак — добави Милс.

Алеви скочи на земята, сложи офицерската фуражка и решително тръгна към прожектора и дървената барака.

— Надявам се наистина да приличам — каза си той.

Мъжът, който стоеше зад прожектора, го изключи, слезе от платформата и тръгна към Алеви. Когато се приближи на десет метра, Алеви видя, че е млад войник от отряда за охрана на КГБ, с АК-47 на рамо. Часовият спря и извика предупредително:

— Стой! Идентифицирайте се!

Алеви спря и отговори рязко на руски:

— Майор Воронин! — той пристъпи към войника, който бе заел стойка мирно, но автоматът все още висеше пред гърдите му, а пръстът му бе на спусъка. Алеви спря на няколко крачки от него. — Тук съм, за да се срещна с вашия полковник — каза Алеви, защото не знаеше дали Буров използва тук псевдонима или истинското си име — Павличенко, — което му бе казал Суриков.

— Глух ли сте, човече?! — викна му Алеви. — Тук съм, за да се срещна с полковника ви!

— Да, сър!

— Изпратил ли е кола да ме вземе?

— Не, сър. Нямам никакви заповеди във връзка с вашето пристигане.

— Жалко за вас — каза Алеви, използвайки любимия сарказъм на офицерите от КГБ. — Как се казвате, редник?

— Фролев.

— Е, добре, Фролев, обадете се и ми извикайте кола.

— Да, сър. — Фролев се обърна кръгом и замарширува обратно към радиокабината.

Алеви го последва. Фролев мина покрай платформата с прожектора, към която, както Алеви забеляза не беше закачено никакво транспортно средство. Избата беше обикновена дървена постройка от нацепени дърва с дежурния метален покрив. Имаше няколко прозореца, а на покрива стърчаха комин и две антени. От бараката към близкото борово дърво се точеха два кабела — един за електричеството и един за телефона.

Фролев отвори вратата на единствената стая в избата и се дръпна встрани, за да направи път на Алеви. От центъра на тавана висеше гола крушка. Вътре имаше още двама души — с един повече, отколкото бе очаквал. Единият мъж спеше на походно легло, поставено до срещуположната стена на бараката. Върху равномерно повдигащия му се гръден кош лежеше издание на „Децата на Арбат“ на Рибаков с твърди корици.

Другият мъж, един сержант, седеше над шахматна дъска и изучаваше партия шах. Затваряйки вратата, Фролев извика:

— Мирно!

Сержантът скочи на крака, а заспалият се изтърколи от леглото и се изпъна мирно.

Алеви огледа стаята. В далечния ъгъл имаше керамична кахлена камина, върху която вреше и изпускаше пара един чайник. До дясната стена имаше дълга маса, на която бе поставен радиоапарат за УКВ, още един за къси вълни и два телефона.

Алеви се приближи към шахматната дъска и огледа фигурите.

— Вие с белите ли сте? — попита той Фролев. — Как сте се набутали в такава каша?

Войникът любезно се засмя. Сержантът, мъж на средна възраст, застанал до дъската, се изкашля и каза:

— Извинете, майоре.

— Да, сержант? — Алеви погледна към него.

— За съжаление не знам нищо за вашето пристигане.

— Сержант — бързо се намеси Фролев, — това е майор Воронин, който идва при полковник Буров. Иска кола.

Сержантът кимна и се обърна към Алеви.

— Сър, не можахме да се свържем с вас по радиото.

— Моят пилот също не можа да се свърже с вас. Ще проверя радиопредавателя заедно с него. Обадихте ли се на дежурния офицер, за да го уведомите за приземяването ни?

— Не, сър, но сега ще го направя. — След това се обърна към войника до походното легло:

— Кавански, обади се на лейтенант Челцов.

Кавански веднага тръгна към военния радиопредавател. Алеви внимателно си пое въздух. Всичко вървеше добре. Или пък годините, прекарани в тази страна, му бяха помогнали да си представя правилно как тези хора ще реагират при определени обстоятелства. Сержантът не се беше обадил на дежурния офицер, защото не искаше да го тревожи, получавайки в отговор само нещо като рязкото: „Какво, по дяволите, искате да направя аз? Да размахам крила и да хвана вертолета? Разберете кой е и ми се обадете!“

Алеви непринудено отстъпи встрани, така че да може да наблюдава и тримата мъже. Кавански вдигна полевия телефон и посегна към номератора.

Без да прави резки движения, Алеви извади пистолет със заглушител и направи първата дупка в гърдите на Фролев, който още стоеше до вратата с АК-47 в ръце. Фролев трепна, но сякаш не разбра, че е прострелян. Алеви се обърна и изпрати втория изстрел в обърнатата към него страна на Кавански. Мъжът извика от изненада, изпусна телефона и се хвана за ребрата.

Сержантът реагира бързо и извади пистолет от кобура си. Алеви стреля пръв и го улучи в корема, сержантът се преди на две, падна назад върху масата и разсипа шахматните фигури. Алеви стреля отново в темето на мъжа и сержантът се строполи на земята.

После се приближи до, Кавански, който все още беше прав, и изстреля един куршум в главата му, след това отиде при Фролев, който се опитваше да се изправи на крака. Застана близо до него, но така, че да не се изпръска, и стреля в слепоочието му.