Чтение онлайн

С приближаване към финиша все по-отчетливо възприемаше приветстващата състезателите тълпа, събрала се от двете страни на последната отсечка. Чуваше и окуражителни викове: „Добре, давай така!“ и „Още малко!“. Когато пресече финала, дисплеят на цифровия часовник беше покрит със сняг, но все пак видя собственото си време — 31:01. Не е зле, помисли си той. Чу координаторът на състезанието да вика: „Мъжете надясно, жените наляво“ и следвайки някакъв нисичък бегач по червени гащета, изтича под прикритието на брезентовия заслон. Усещаше задъханите мъже около себе си, от които се вдигаше пара. Снегът продължаваше да се сипе на огромни парцали.

Можеше да се закълне, че не е мислил за нищо по време на бягането. Когато обаче откъсна състезателния си номер и го подаде на един от организаторите, с изненада осъзна, че в някакъв момент по време на бягането е стигнал до решение. Тръгна между масите с кани портокалов сок и шоколад и започна да го анализира. Щеше да престане да ходи на работа за известно време. Неплатен отпуск — седмица, месец… без значение. Толкова, колкото му потрябва, за да научи защо са убити Кати и Брендън и кой стои зад убийството. Това беше решението, и то бе необратимо. Оставаше да го разбере и компанията му.

Влезе в училищния салон и намери дрехите си, където ги бе оставил — на перваза на прозореца. Недоумяваше само защо му е трябвало толкова време, за да стигне до това решение. Какъв всъщност бе смисълът да притежаваш собствена детективска агенция, ако не я използваш? Когато Уолстрийт имаше нужда да научи нещо, те идваха при него. Така правеха и половината адвокати на К-Стрийт. Защо тогава Джо Ласитър да остави нещо толкова важно за него като Кати и Брендън на полицаите?

Завари колата си скрита под снега. Избърса с ръкав част от предното стъкло и се качи. Тялото му още беше разгорещено от интензивното физическо усилие и прозорците се замъглиха от дъха му, докато намери ключовете. Пусна отоплението, но мина минута, преди да може да вижда навън.

Вятърът се усилваше — чуваше се как свисти. Окачените светофари застрашително се клатеха, а пътните знаци направо тракаха. Снегът устремно се забиваше във фаровете. Градът от другата страна на сиво-синята река бе станал невидим. Единственият признак на живот бе червената светлина на върха на паметника на Вашингтон, която мигаше като кърваво око.

Пое направо към Фоги Ботъм по моста при 14-а улица, после по Индипендънс Авеню и след това на запад. Токът бе спрял и малкото коли по пътищата слепешката минаваха на кръстовищата.

В тяхната административна сграда за щастие имаше генератор, така че всичко работеше. Паркира в подземния гараж и забърза към асансьорите. Усети мощния порив на вятъра и неволно потръпна. Потта студенееше по гърба му и добре, че асансьорът вече го качваше към деветия етаж.

В офиса имаше баня и макар мускулите му още да бяха вдървени след състезанието, под топлата струя започнаха да се отпускат, така че не след дълго вече усещаше как млечната киселина в тях малко по малко изчезва. Понеже бягаше поне четири-пет пъти седмично, в гардероба си имаше няколко комплекта дрехи. Обу чифт нови джинси, навлече пуловер и отиде при писалището си.

За пръв път, откакто работеше тук, обстановката го подразни. Лавиците с книги, тези неща по стените, литографиите… Кого се опитваше да впечатли? В стаята имаше поне дузина фотографии в скъпи рамки, но нито една от тях не беше на Кати или Брендън. Все негови снимки в компанията на известни хора: Ласитър разговаря с принц Бандар, Ласитър се здрависва със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, Ласитър в хеликоптер заедно с генерали от Щаба на обединеното командване, Ласитър във „Форбс“…

Гордостта му обаче бе една шега — бяха позирали заедно с лидера на малцинството в Сената на голф игрището в окръжния военен клуб преди първия удар. Сенаторът — вдигнал брадичка, замахнал застрашително със стика със задължителната чупка в китката — олицетворяваше думата „сенатор“ и беше достоен за лице на плакат, пропагандиращ американските ценности. Ласитър… Ласитър изглеждаше направо като луд: свил злобно устни с безумен поглед само на няколко крачки от политика, той бе замахнал със стик номер 9, сякаш бе убиецът от Луизвил.

До тази злощастна снимка бе подаръкът от Джуди: материал във „Вашингтониън“ за най-елитните ергени на града. Статията бе сложена в рамка с формата на сърце (Ласитър фигурираше в списъка под номер 26, което бе ласкателно… или може би не бе — така и не бе могъл да прецени).

Всичко това до неотдавна бе представлявало някаква ценност за него или най-малкото му се струваше забавно, но днес… сега… Какъв бе смисълът? Да отвори още офиси из страната, да направи още пари, да построи още по-голяма къща? За какво? Истината бе, че даже не харесваше Бандар… така че какво правеше този човек на неговатастена?

Свали фотографиите и ги натрупа в един ъгъл. После се върна при бюрото си и извади лист хартия. Начерта вертикална линия по средата и написа отляво: „Компанията“, а отдясно — „Разследването“.

Замисли се… Опитваше се да реши как да постъпи. Трудното в необходимостта да си намери заместник — та макар и само временен — бе това, че отговорностите му бяха всестранни. На практика се занимаваше с всичко, което трябваше да се направи, за да върви работата. Можеше да се каже още — по малко от всичко или по-скоро от онова, което му харесваше. И как, по дяволите, можеш да прехвърлиш някому тезизадължения.

Под „Компанията“ написа: Болтън — всички С&П,а после: — Рифкин — останалите случаи.Лио и Джуди бяха амбициозни хора с еднаква тежест във фирмата. Дадеше ли на някой от тях повече права, другият просто щеше да се махне. Дори и така не беше лесно да разпредели справедливо случаите: имаше административни дела, отнасящи се до управление на постъпленията, до разширяване на дейността, до връзка с клиентите. Ласитър реши да възложи тези отговорности на Бил Боухакър. Той работеше в нюйоркския филиал, но можеше да върши тази работа и оттам. Така и така половината от бизнеса бе с Уолстрийт.

Боухакър — администрация.

Отново се замисли и реши да повика Боухакър във Вашингтон в понеделник. Така щяха да се съберат четиримата в заседателната зала и да изчистят всичко.

Обърна се към компютъра, въведе паролата за деня и прегледа списъка на активните дела на отчет в централния офис. Увери се, че е пряко ангажиран само в два случая… но зад всеки от тях стоеше голям клиент. Налагаше се да им се обади и да предупреди за внезапното си излизане в неплатен отпуск. Не мислеше, че ще има проблем, но ако се появеше, щеше да делегира задълженията си на Крол.