Чтение онлайн

Не беше съвсем сигурен защо бе искал да я види — в крайна сметка това си беше просто банка. Но го завладя някаква труднообяснима надежда сега, когато стоеше на тази тъмна цюрихска улица, пред нещо, за което знаеше, че е било част от света на Грималди. Също като празната стая на Виа Дженова, това беше едно от местата, посещавани от убиеца. Така Ласитър се чувстваше по-близо до него.

Вечеря без настроение в ресторанта на хотела и попита портиера за най-добрия начин да стигне до Цуоз.

— Най-добре с влак до Шур и вече оттам с кола. — Човекът му обеща да се погрижи за пътуването и да организира връщането на наетия от Ласитър автомобил. Швейцарците бяха пословично нелюбопитни, но портиерът, може би набрал смелост от щедрия бакшиш, се опита по изключение да завърже разговор: — Цуоз е красив. На ски ли отивате? Да?

— Да. — Какво друго можеше да му каже.

— Тази година не е много хубав — имам предвид снега, — но винаги може да се разчита на глетчера над Понтресина.

Поговориха няколко минути, след което Ласитър се качи в стаята си. Отвори барчето, извади бутилчица скоч и изля съдържанието й във водната чаша. Отпусна се в креслото и набра номера на Макс Ланг.

Макс беше президент на Международното сдружение на банковите служители и работещите в сферата на финансовите услуги със секретариат в Женева и над два милиона членска маса в страни като Норвегия, Индия и САЩ, което означаваше, че Макс прекарва по-голямата част от времето си — както сам се изразяваше — „летейки през нощта от една реч към друга и от едно летище към следващото“.

Случаят със стоманолеярите бе различен. Задачата на Макс тогава бе не да произнесе реч, а да сложи край на война, лишила временно от работа хиляда и петстотин работници в Емпория, Западна Вирджиния. Профсъюзът бе наел „Ласитър Асошиитс“, за да разследва мениджмънта на компанията. Документите водеха от Западна Вирджиния, където бе заводът, към Швейцария. Дори само този факт бе изненадващ, но по-нататъшните разследвания бяха разкрили, че заводът тайно се притежава от холандски индустриалец — плейбой с десни убеждения, за когото най-голямото удоволствие бе да натрива носа на профсъюзите.

Секретариатът на Ланг — който в крайна сметка представяше интересите на банкови касиери, служители, аналитици, застрахователи и какви ли още не — нямаше нищо общо нито със стоманодобива, нито с леярите. Но в името на профсъюзната солидарност той бе поел риска да контактува с банкерите на милиардера, а опреше ли до банкери, Макс имаше голямо влияние. Така на въпросните банкери беше най-убедително обяснено, че счепкването с профсъюзите определено не е в полза на стратегическите им интереси.

Те се бяха вслушали в гласа на разума и в крайна сметка се бяха съгласили да сътрудничат. Патовата ситуация бе преодоляна. Работниците се върнаха на работа. Макс Ланг получи ореола на герой.

— Макс… обажда се Джо Ласитър.

— Джо, хей!

— Как я караш?

— Прекрасно. Нов случай? Като Рейвънсуд?

— Не.

— Е-е-е, това е лошо. Тогава им го начукахме здраво, помниш ли?

— Да.

— Искам да кажа, набутахме им го до кръста.

— Да, Макс, точно това направихме.

— Ама си го заслужаваше!

— Именно.

— Окей! Да го шибам! — Ласитър се засмя. Беше забравил склонността на Макс да говори като Ал Пачино в „Човека с белязаното лице“. — О, Джо — продължи Макс, смеейки се на спомена, — страхотно беше! Такъв хепиенд!

— Наистина.

— Значи, казваш…

— Имам нужда от услуга, Макс.

— Каквото поискаш.

— Не бързай, искам много. Така че можеш да ми откажеш.

— Искай де — изсумтя Макс.

— Не е за телефон.

— Окей.

— Да те попитам нещо: още ли използваш PGP?

— Докато не се появи нещо по-добро…

— Със същия ключ?

— Абсолютно.

— Тогава ще ти изпратя електронна поща. На стария адрес?

— Да, разбира се.

— Чудесно. А после… после можем да се срещнем в Женева.

— Wunderbar.

— Може би след ден-два. Ще ти се обадя предварително.

— Добре.

— И както ти казах, ако ти се струва, че не е съвсем редно да го искам от теб… За мен е важно, но…

— Ще ми изпратиш ли шибания файл?

— Ще ти го изпратя.

— Ами изпрати го тогава!

Когато свършиха разговора, Ласитър извади преносимия си компютър, отвори нов файл под името grimaldiи въведе кратък текст:

Ласитър записа файла и смени директориите, премествайки се в /n-cipher, pgp.Това беше версия на Pretty Good Privacy — мощна програма за зашифроване, използваща модерната напоследък технология с публични ключове, считана за неразбиваема. И дано наистина да беше такава. Защото онова, което той искаше от Макс Ланг, не беше просто престъпление. То по-скоро можеше да се окачестви като обявяване на война, понеже беше атака срещу швейцарската raison d’etre 25 : банковата тайна. Дори само опитът от страна на Макс да обсъжда подобна възможност можеше да му коства работата, затова Ласитър зашифрова файла. Беше просто: отвори главния прозорец, щракна с мишката върху иконата с надпис Encryptи избра файла grimaldi.На екрана се появи диалогов прозорец и Ласитър внимателно прегледа дългия списък, за да намери maxlang@ibbcfsw.org.ch.После избра с мишката електронния адрес на Макс Ланг, натисна клавиша Enterи в центъра на прозореца се появи мигащ надпис Working…Когато надписът изчезна, което означаваше, че файлът е кодиран, Ласитър се върна на предишното меню и щракна курсора върху опцията Settings.Онова, което се готвеше да направи, бе по-скоро, за да предпази Макс, като му попречи да дешифрира писмото и да запише съдържанието на открития текст във файл на диска си. Затова избра Advanced Optionsи маркира файла като „Eyes Only 26 “. Което означаваше, че след като бъдеше разшифровано, съдържанието на електронната поща можеше само да се чете на екрана на монитора, но не и да се записва като файл на диска.

Взел съответните предпазни мерки, вече можеше да изпрати файла. Когато пристигнеше в Женева, отговорът щеше да го чака там. Или може би нямаше да го чака. Защото си бе позволил да поиска много, наистина твърде много.

На следващата сутрин Ласитър си поръча закуска в стаята и телефонира на Риордан.

— Не беше нужно да се притесняваш — отговори му детективът. — Новини?Как я караме? — Той изсумтя. — Нищо! Нула, ясно ли е. Единственото, което мога да ти кажа, е, че намериха колата на медицинската сестра в крайпътна канавка, северно от Хейгърстаун.