Сянката на Бога
Шрифт:
— А Грималди?
— Изчезнал.Цитирам ти думата от вестниците, която намирам за уместна. Пичът изчезва, окей? И можеш спокойно да го наречеш катастрофа, а още по-точно „шибана катастрофа“. Имаме полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг — втори само за една седмица. Схващаш ли? Коледа е, а ние ходим по погребения. Две! Помисли си само: смела майка номер 1 тук, смела майка номер 2 някъде там, ридаеща млада вдовица с бебе сираче, а ние какво… търсим извършител с лице като свински гъз! — Изсумтя недоволно. — Само не се заблуждавай, че някой го е видял, защото никой не го е и зървал. — Риордан замълча, колкото да си поеме дъх. — Така че по-добре кажи как си ти? Ще ми оправиш ли настроението с някоя находка? И къде, по дяволите, си в крайна сметка?
— Швейцария.
— Аха!
— Току-що пристигнах тук… от Рим.
— Без майтап? И какво научи в Рим?
— Че… Грималди е изживял някакво религиозно просветление. Ликвидирал е собствеността си. И раздал парите за благотворителност.
— Кодошиш се, а?
— Не, говоря сериозно.
Настъпи дълго мълчание. Накрая Риордан въздъхна:
— „Просветление“, хвани ме за…
Цуоз беше красив изящен град, сгушен в планината. Солидни домове от шестнайсети век оформяха тесни улички. Къщите бяха боядисани в кремаво, охра или сиво и без изключение имаха масивни и красиво оформени дървени врати. По тротоарите гъмжеше от подчертано добре облечени хора, забързани в лекия дъждец.
Дори с подробна карта в ръцете му трябваше доста време, докато намери адреса, който изглеждаше само на десетина минути пеша от центъра. Все пак успя да се загуби на два пъти и се наложи да пита, използвайки бедния си немски речник. „Isch das der richtig wag to Ramistrasse?“.
Прекоси малък площад със строг квадратен фонтан — толкова различен от фонтаните в Рим. Единствената му украса бе статуята на изправена мечка с отсечена лапа — несъмнено фамилен герб на стар швейцарски род.
Накрая намери къщата — триетажна алпийска вила с месингова табелка на дървената врата, която спокойно можеше да бъде по-стара от Америка. На табелката пишеше:
Gunther Egloff, Direktor
Salve Caelo
Services des Catholiques Nord
Gemeinde Puis VI
Ласитър почука и зачака. Накрая в говорителя до него се чу глас:
— Was ist?
Идентифицира се и след малко му отвори мъж на средна възраст, който с цялото си същество излъчваше просперитет: умерено коремче, кашмирен пуловер и пантофи от овча кожа. Държеше очила и висока чаша червено вино. От вътре се чуваше оперна музика и се разнасяше миризмата на дим от истински дърва.
— Bitte?
Ласитър се поколеба. Историята, с която идваше, щеше да прозвучи чужда и неуместна пред лицето на този буржоазен комфорт: убийство, палеж, насилие в нощта…
— Говорите ли английски?
— Слабо.
— Защото моят немски…
— Да, да… кажете какво мога да направя за вас.
— Става дума за собственика на този дом… мистър Грималди.
По лицето на мъжа премина сянка на изненада, после той се усмихна и разтвори гостоприемно вратата:
— Влезте, моля. Сигурно сте премръзнали.
Ласитър му благодари и се представи, докато вървяха по коридора.
— Аз пък съм Еглоф — отговори мъжът и го въведе в огромна стая, където най-забележителното нещо бе масивната, зидана от каменни плочи камина. — Ще ми направите ли компания с чаша вино?
— Много сте любезен — прие предложението Ласитър и проследи с поглед своя домакин, който първо намали звука на Пучини, а после взе ръжена и разрови горящите цепеници в огнището.
— Опасявам се обаче, че бъркате с този дом. Мистър Грималди не е негов собственик вече от няколко години.
— Така ли?
— Да. Мога ли да попитам вие американец ли сте? Или канадец?
— Американец.
— Кажете ми честно, от къщата ли се интересувате… или от мистър Грималди?
— От Грималди.
— Разбирам… — Еглоф наля най-сетне предложената чаша вино и му я подаде. Погледът на Ласитър бе привлечен към отсрещната стена, където имаше топографска карта, изобразяваща планински район в страна без очертани граници. Еглоф проследи погледа му. — Можете ли да се досетите къде е това?
— Някъде в Русия… — сви рамене Ласитър. — Или Грузия.
— Босна. Бяхме доста активни там. С бежанците, имам предвид.
— „Бяхме“?
— Говоря за „Салве Каело 27 “.
— Съжалявам, не разбирам — поклати глава Ласитър.
— Благотворителна организация. Вършим доста работа из Балканите.
— Хм… — Ласитър си спомни за паспорта на Грималди и за няколкото печата в него, отразяващи посещенията му в Белград и Загреб.
27
Букв. „небесен поздрав“ (лат.). — Б.пр.
— Какво ви е известно за Босна, мистър Ласитър?
Ласитър направи безпомощен жест с ръце:
— Достатъчно, за да ми е ясно, че там е сложно.
— Не е сложно. Напротив, много е просто и аз мога да ви го обясня с две думи.
— Така ли? — усмихна се подканващо Ласитър.
Еглоф кимна.
— Ислямски империализъм.Онова, което имаме в Босна, е политически тумор, началото на нещо ужасно. Хм… Какво мислите?
— Че думите бяха повече от две.
Еглоф се засмя.
— Да, вярно, хванахте ме! Сега ми кажете какво разследвате…
— Убийство. Или по-точно убийства.
— О!… Мистър Ласитър, вие ми поднасяте изненада след изненада!
— Една жена и синът й бяха убити.
— Ясно. А хер Грималди?
— Той е убиецът.
— А… — изрече Еглоф, замълча, кръстоса крака и отпи глътка вино. — Не мисля.
Ласитър сви рамене.
— Значи бъркате.
— Добре… щом сте толкова сигурен. Но какво се надявате да научите тук?
— Защо… защого е направил.
Еглоф цъкна съчувствено няколко пъти с език и въздъхна.
— Били сте целия този път от Америка чак дотук? За да видите една стара къща?
— Бях вече в Рим. Знаех, че той притежава къща и тук, така че…
— Да… Добре… Къщата. Както споменах, тя наистина е била негова… някога. Преди години.
— Значи го познавате?
— О, да! — Нова глътка вино.
— И какви са ви впечатленията?