Чтение онлайн

— А Грималди?

— Изчезнал.Цитирам ти думата от вестниците, която намирам за уместна. Пичът изчезва, окей? И можеш спокойно да го наречеш катастрофа, а още по-точно „шибана катастрофа“. Имаме полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг — втори само за една седмица. Схващаш ли? Коледа е, а ние ходим по погребения. Две! Помисли си само: смела майка номер 1 тук, смела майка номер 2 някъде там, ридаеща млада вдовица с бебе сираче, а ние какво… търсим извършител с лице като свински гъз! — Изсумтя недоволно. — Само не се заблуждавай, че някой го е видял, защото никой не го е и зървал. — Риордан замълча, колкото да си поеме дъх. — Така че по-добре кажи как си ти? Ще ми оправиш ли настроението с някоя находка? И къде, по дяволите, си в крайна сметка?

— Швейцария.

— Аха!

— Току-що пристигнах тук… от Рим.

— Без майтап? И какво научи в Рим?

— Че… Грималди е изживял някакво религиозно просветление. Ликвидирал е собствеността си. И раздал парите за благотворителност.

— Кодошиш се, а?

— Не, говоря сериозно.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Риордан въздъхна:

— „Просветление“, хвани ме за…

Цуоз беше красив изящен град, сгушен в планината. Солидни домове от шестнайсети век оформяха тесни улички. Къщите бяха боядисани в кремаво, охра или сиво и без изключение имаха масивни и красиво оформени дървени врати. По тротоарите гъмжеше от подчертано добре облечени хора, забързани в лекия дъждец.

Дори с подробна карта в ръцете му трябваше доста време, докато намери адреса, който изглеждаше само на десетина минути пеша от центъра. Все пак успя да се загуби на два пъти и се наложи да пита, използвайки бедния си немски речник. „Isch das der richtig wag to Ramistrasse?“.

Прекоси малък площад със строг квадратен фонтан — толкова различен от фонтаните в Рим. Единствената му украса бе статуята на изправена мечка с отсечена лапа — несъмнено фамилен герб на стар швейцарски род.

Накрая намери къщата — триетажна алпийска вила с месингова табелка на дървената врата, която спокойно можеше да бъде по-стара от Америка. На табелката пишеше:

Gunther Egloff, Direktor

Salve Caelo

Services des Catholiques Nord

Gemeinde Puis VI

Ласитър почука и зачака. Накрая в говорителя до него се чу глас:

— Was ist?

Идентифицира се и след малко му отвори мъж на средна възраст, който с цялото си същество излъчваше просперитет: умерено коремче, кашмирен пуловер и пантофи от овча кожа. Държеше очила и висока чаша червено вино. От вътре се чуваше оперна музика и се разнасяше миризмата на дим от истински дърва.

— Bitte?

Ласитър се поколеба. Историята, с която идваше, щеше да прозвучи чужда и неуместна пред лицето на този буржоазен комфорт: убийство, палеж, насилие в нощта…

— Говорите ли английски?

— Слабо.

— Защото моят немски…

— Да, да… кажете какво мога да направя за вас.

— Става дума за собственика на този дом… мистър Грималди.

По лицето на мъжа премина сянка на изненада, после той се усмихна и разтвори гостоприемно вратата:

— Влезте, моля. Сигурно сте премръзнали.

Ласитър му благодари и се представи, докато вървяха по коридора.

— Аз пък съм Еглоф — отговори мъжът и го въведе в огромна стая, където най-забележителното нещо бе масивната, зидана от каменни плочи камина. — Ще ми направите ли компания с чаша вино?

— Много сте любезен — прие предложението Ласитър и проследи с поглед своя домакин, който първо намали звука на Пучини, а после взе ръжена и разрови горящите цепеници в огнището.

— Опасявам се обаче, че бъркате с този дом. Мистър Грималди не е негов собственик вече от няколко години.

— Така ли?

— Да. Мога ли да попитам вие американец ли сте? Или канадец?

— Американец.

— Кажете ми честно, от къщата ли се интересувате… или от мистър Грималди?

— От Грималди.

— Разбирам… — Еглоф наля най-сетне предложената чаша вино и му я подаде. Погледът на Ласитър бе привлечен към отсрещната стена, където имаше топографска карта, изобразяваща планински район в страна без очертани граници. Еглоф проследи погледа му. — Можете ли да се досетите къде е това?

— Някъде в Русия… — сви рамене Ласитър. — Или Грузия.

— Босна. Бяхме доста активни там. С бежанците, имам предвид.

— „Бяхме“?

— Говоря за „Салве Каело 27 “.

— Съжалявам, не разбирам — поклати глава Ласитър.

— Благотворителна организация. Вършим доста работа из Балканите.

— Хм… — Ласитър си спомни за паспорта на Грималди и за няколкото печата в него, отразяващи посещенията му в Белград и Загреб.

— Какво ви е известно за Босна, мистър Ласитър?

Ласитър направи безпомощен жест с ръце:

— Достатъчно, за да ми е ясно, че там е сложно.

— Не е сложно. Напротив, много е просто и аз мога да ви го обясня с две думи.

— Така ли? — усмихна се подканващо Ласитър.

Еглоф кимна.

— Ислямски империализъм.Онова, което имаме в Босна, е политически тумор, началото на нещо ужасно. Хм… Какво мислите?

— Че думите бяха повече от две.

Еглоф се засмя.

— Да, вярно, хванахте ме! Сега ми кажете какво разследвате…

— Убийство. Или по-точно убийства.

— О!… Мистър Ласитър, вие ми поднасяте изненада след изненада!

— Една жена и синът й бяха убити.

— Ясно. А хер Грималди?

— Той е убиецът.

— А… — изрече Еглоф, замълча, кръстоса крака и отпи глътка вино. — Не мисля.

Ласитър сви рамене.

— Значи бъркате.

— Добре… щом сте толкова сигурен. Но какво се надявате да научите тук?

— Защо… защого е направил.

Еглоф цъкна съчувствено няколко пъти с език и въздъхна.

— Били сте целия този път от Америка чак дотук? За да видите една стара къща?

— Бях вече в Рим. Знаех, че той притежава къща и тук, така че…

— Да… Добре… Къщата. Както споменах, тя наистина е била негова… някога. Преди години.

— Значи го познавате?

— О, да! — Нова глътка вино.

— И какви са ви впечатленията?