Чтение онлайн

Коледа дойде и си отиде и нищо особено не се случи.

В Италия празникът беше по-домашен отколкото в Щатите. Затова, въпреки напълно естествената треска по купуване на подаръци и ходене на гости, в Рим цареше спокойно и мирно настроение. Дните се редуваха и така неусетно се стигна до Новогодишната нощ.

За Ласитър този период бе странен. Той нае апартамент в един малък хотел, северно от градините на Вила Боргезе. Посети Стоматологичната клиника на Виале Реджина Елена, където преселил се да живее в Италия англичанин извади останките от счупения в Неапол зъб. Два дни по-късно си направи рентгенова снимка в международната болница „Салватор Мунди“, където му казаха, че ребрата му са натъртени, но не и счупени.

Хранеше се в малки траториии четеше книжки на „Пенгиун“. Лягаше си късно. Сутрин тичаше дълго. Колеба се известно време дали да не отиде в полицията, за да разкаже за Бепи, но кратък разговор с Уди го накара да размисли. Какво можеше да им съобщи? Не разполагаше с нищо освен с подозрения, а споделянето на тези подозрения с италианските власти не изглеждаше много добра идея. Или поне Уди смяташе така. Да, СИСМИ беше прочистена. Но в каква степен? Грималди несъмнено имаше приятели там. А и дали СИСМИ и „Умбра Домини“ нямаха общи дела? По-добре беше да си държи главата ниско и да остави това за по-нататък, когато пушилката се уталожеше.

Така и направи: изчака Коледа да отмине, без да предприема нищо. Обаждаше се в Щатите през ден от телефонен автомат на гарата. Нямаше обаче новини. Дори разговорите с AmExбяха отложени за след Нова година. „Никой не работи — обясни му Джуди. — Всички са се изпокрили“. Ласитър я успокои, че разбира. И наистина разбираше.

Редовно проверяваше телефонните си секретари. Бяха оставени дузина покани, имаше поне двойно повече обаждания просто за поддържане на контакт и най-сетне имаше няколко поздравления за празника от близки и не чак толкова близки. Моника бе оставила късо и мило послание, Клеър — враждебно. Помисли си дали да не им се обади, но прецени, че няма какво да им каже.

Имаше нощи, когато седеше в тапицираното с брокат кресло и мислеше за дома си в Маклийн. От „Хералд трибюн“ бе научил, че в района на Вашингтон е паднал обилен сняг. Бяла Коледа. Представи си алеята и малкия мост, потока и скритите под снега дървета. И меката снежна нощ, блестяща през прозорците на атриума.

Понякога си позволяваше да мисли за Кати и Брендън. Все по-трудно му беше да си спомня как точно изглеждаха. Споменът за Брендън го депресираше. Беше толкова слънчево дете. Снегът сигурно страшно щеше да му хареса. След година-две щеше да започне да играе футбол. Ласитър с нетърпение бе очаквал този момент, за да започне да го учи. Щеше да тръгне от ловенето. И защо не? Брендън имаше нужда от баща, макар и неистински, а кой можеше да бъде по-добър кандидат за тази роля от Ласитър.

После… Грималди. А след Грималди… Термита. Термит.

Ласитър изхвърли този образ от съзнанието си и се опита да се върне на по-безопасна почва. Сигурно се бе натрупала поща и кошчето, където я събираше жената, която идваше да чисти, вече преливаше. Планина от списания, каталози, холографски картички от юридически фирми във Вашингтон, Ню Йорк, Лондон и Ел Ей. С по-неутралното: „Поздравления за празниците“. Неочаквано за себе си, така както си лежеше в леглото с поглед към тавана, за пръв път в живота си Ласитър осъзна, че не изпитва особено желание да се върне у дома.

Нито днес. Нито утре. Нито когато и да било.

Нямаше настроение и да ходи по улиците, за да разглежда туристическите забележителности. Опита го ден-два, посети библиотеката на Ватикана и Сикстинската капела. И двете го впечатлиха, но скоро загуби интерес към всичко, което не бе свързано с Грималди. Затова решаваше кръстословиците на „Хералд трибюн“ и изпиваше доста червено вино на вечеря.

Така дойде Новогодишната нощ — момент, традиционно свързван с размишления за миналото и планове за бъдещето. Изчака да стане осем часът, след което вечеря сам в една тратория до хотела. Угости се с мариновани калмари, салата с копър, равиоли с кедрови шишарки и спанак, печено агнешко с джоджен. Поръча си и еспресо с резенче лимонена кора, а след това му поднесоха за сметка на заведението голямо парче тирамису с чаша „Вин Санто“.

Изпи виното — то беше превъзходно — и плати, като остави голям бакшиш. После се върна в хотела — беше съвсем наблизо — и малко преди да стигне до входа му, откри един подземен бар с брезови арки и огромен телевизор. Беше пълен с мъже — обикновени работници. Имаше само няколко жени, но те бяха облечени предизвикателно, бяха гримирани, а ноктите им бяха аленочервени. Не точно проститутки, но момичета, които обичат шумните компании. Те се смееха много, обаче някак принудено, което го накара да се почувства още по-самотен.

На телевизионния екран сновяха футболисти. „Фиорентина“ срещу „Лацио“. Запис. „Лацио“ явно бяха спечелили, защото събралите се предугаждаха силните им изяви, знаеха всеки ход на „Фиорентина“ и се смушкваха един друг, когато предстоеше да се случи нещо интересно. И всички ругаеха некомпетентния съдия.

Наближаваше вече единайсет, когато Ласитър повика младия сервитьор и му каза, че желае да почерпи целия бар с шампанско. Сервитьорът раздаде чаши и с помощта на двама клиенти наля „Моет Шандон“ на всички. Хората вдигнаха чаши, за да го поздравят, разнесе се нестроен вик на одобрение, а някои дори се опитаха да запеят. Малко по-късно отново поръча шампанско и мислеше да потрети, когато срещна погледа на сервитьора и видя, че той поклаща глава. Момчето му взе химикалката и с нея написа:

Показа му с гримаса, че повечето от посетителите вече са достатъчно пийнали и просто не са в състояние да оценят финеса на „Моет Шандон“. Ласитър се съгласи с този аргумент и поръча „Асти Спуманте“. Шампанското се лееше. Накрая дойде полунощ, а с нея и експлозия от мъжки викове, към които се присъединиха и една-две от младите дами. Когато най-сетне се надигна да си върви — почти толкова пиян, колкото и останалите, — хората в бара, без да се наговарят, едновременно станаха на крака, за да го изпратят. Разнесоха се аплодисменти, вдигнаха се тостове — Ласитър не можеше да ги оцени — и последва финална експлозия от „Buona fortunas“.Тръгна си, като остави на смаяния сервитьор бакшиш от почти двеста долара.

Телефонът го събуди точно в осем сутринта, иззвънявайки право в ухото му. Ласитър се преобърна по гръб и изпита за момент истинска паника, спомняйки си, че някаква жена го бе целунала на излизане от бара. Примоли се Богу да не я е довел в хотела, защото… защото не говореше италиански.

Господи, помисли си той, даже не съм махмурлия. Още съм си пиян.

— Ало-ало… — чу се в слушалката жизненият глас на Рой Дънуолд. — Събудих те, нали?

— Естествено, че не. Хващаш ме, докато се… молех.

Дънуолд гръмко се изсмя.

— Извън града ли си? Ако искаш, мога да ти звънна по-късно. Няма проблем.

Ласитър набра смелост да се надигне и светът около него се завъртя.

— Не… — измърмори той, — не, добре съм.

— Може да си добре, но звучиш по-иначе… Окей, както и да е. Звъня ти, защото най-сетне имам нещо за теб. Или по-точно две неща.

— Хмммм…

— Първо: Бразилия.