Чтение онлайн

— Около „Умбра“ винаги има слухове. Но това? Не, съмнявам се. Църквата е интересна… обаче няма връзка с „Умбра Домини“.

— Защо казвате, че е „интересна“?

— Защото… е интересна. Тя е на шестстотин години и е посветена на Божията майка. Казват, че е била издигната след снеговалеж, чудотворен снеговалеж, при който снегът паднал като… като чертеж на църква. Така че всяка година, на рождения ден на църквата, хвърлят от купола листенца на цветя… бели… Освен това вътре има реликви — парчета дърво от яслата. Цели пет! Представяте ли си?

— Истински ли са?

— Откъде да знам? Това е религия. Всичко е истинско! Нищо не е истинско! Искате да знаете кое е истинско, така ли? Кварталът, в който е църквата, е истински.

— Ройтерс казва, че бил с „лоша репутация“.

Масина презрително изсумтя:

— Ние го наричаме „Площада на лайното и иглата“! Там не припарват дори проститутки. Само наркомани и побъркани…

— Е, и?

— Какво?

— Какво като е скапан квартал? Ройтерс казва, че е бил измъчван. Можело е да стане навсякъде. Защо ще го правят точно на стъпалата на църква?

— Прав сте. Хвърлили са го там. Разговарях с полицаите… неофициално, нали се сещате? Те твърдят, че е бил занесен там около пет сутринта. Не знаят къде е бил преди това, но от начина, по който се е съсирила кръвта му, е ясно, че не се е случило на стъпалата. Може да е бил мъртъв от около ден. — Ласитър и Масина замълчаха. След малко Масина произнесе: — Той имаше дете…

— Да, знам, каза ми. — Отново замълчаха.

Накрая Масина проговори:

— Знаете ли как е умрял?

— Не, нямам представа.

Масина пое дълбоко въздух:

— Полицията не е пуснала тази информация за пресата, но… Завързали са ръцете и краката му отзад на гърба, като са прекарали примка през шията му в особен вид възел… Колкото повече се е борил, толкова повече се е затягала примката. Когато се задушавал, мъчителят му я разхлабвал. И така много пъти. По шията му имало следи от многократни охлузвания… И по китките… И глезените… Което означава, че трябва да е бил заплашван… така че не е могъл да не се съпротивлява.

— Не те разбрах…

Масина отново шумно въздъхна:

— Върху главата му са намерили пластмасова торбичка. Знаете как е… задържаш дъх, но инстинктът ти се задейства и започваш да се боричкаш! Само че, както е бил вързан, това е означавало, че примката се затяга. Бепи е започвал да се задушава, но когато е изгубвал съзнание, са махали торбичката и са разхлабвали примката. Правили са това много пъти. Накрая са я сложили за последно върху главата му… И не са я свалили. Така е умрял. — Ласитър не каза нищо. Не намираше думи. Масина си прочисти гърлото: — Какво мислите, че са търсили?

— Информация.

— Но каква информация?

— Не знам. Може и те да не са знаели. А може да са се опитвали да разберат какво му е известно… или какво е известно на мен. А може да е бил някой, който го е правил така… за забавление.

— Не вярвам.

— И аз.

Отново се възцари тишина. Този път я наруши Ласитър:

— Ами… — започна той.

— Felice Natale, eh?

— Да.

— И внимавайте!

— И вие… Весела Коледа.

В мига, в който остави слушалката, телефонът изви като аларма. Ласитър го вдигна като нещо нечисто.

— Ласитър — произнесе той с безстрастния глас, който използваше, когато секретарката му вземаше почивка за чаша кафе.

— Познай кой е!

— Джими… Имам някои неща… — готвеше се да спомене Бепи и собствените си неприятности в Неапол, но Риордан го помете с енергичния си глас.

— Няма да повярваш, сигурен съм! Случаят зацикля, ти заминаваш някъде си и изведнъж аз попадам на следа! — Ласитър се поизправи на стола. — Привлякох ти вниманието, нали? — засмя се Риордан, сякаш го гледаше отнякъде.

— Да, успя.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Къде?

— В Прага, естествено! Ти откъде мислиш, че ти се обаждам?

— Джими, случиха се някои неща. Не знам…

— Става дума само за един час полет. Какво толкова?

Ласитър осъзна, че Риордан не долавя тона му. Може би изобщо не го слушаше, защото наистина звучеше развълнуван от нещо.

— Защо не ми разкажеш?

— Защото трябва да се запознаеш с един човек! Скачай на самолета и идвай тук!

— Сигурен ли си, че…

— Повярвай ми. Важно е!

Ласитър остави слушалката и се опита да се съсредоточи. Усещаше, че трябва да остане в Рим и да направи нещо за Бепи, но нищо смислено не му идваше наум. Освен това… можеше да се върне тук след няколко дни. Дори по-скоро.

Пет часа по-късно Ласитър стоеше на паркинга пред хотел „Интерконтинентал“ в столицата на Чехия и разглеждаше комисарската идея за човешки прогрес — кутия от стомана и стъкло, чийто псевдомодернистичен стил обещаваше безвкусни ястия, изцапани мокети и несъмнено „европоп“. Построен в разгара на студената война, хотелът бе замислен като реклама на комунистическата партия, като архитектурно послание, заявяващо безпрекословно: Ние вървим към бъдещето ръка за ръка.Но както често се случва с архитектурните послания, и тук се бе получило малко по-различно, така че днес хотелът като че ли казваше: На нас не ни трябва човешка топлина!

Ласитър влезе и намери Риордан, седнал в едно сепаре, в компанията на недружелюбен чех с кожено палто. Въпреки официалния костюм и вратовръзката Риордан си приличаше на полицай, докато събеседникът му напомняше за безработен рокмузикант или болен от туберкулоза гений с дълга и мазна черна коса до раменете. На масата лежеше пакет „Тръмфс“, заобиколен от празни бутилки „Пилзнер Уркел“. Ласитър пусна пътната си чанта на пода и седна.

— Моли се да си струва.

Риордан се стресна: