Чтение онлайн

Матрака се ослуша за момент, после фиксира лъча. Извади пистолет и се насочи към горичката. Ласитър бе изненадан от бързината му. Не беше предполагал, че човек с тези габарити може да се движи толкова леко и грациозно. Правеха го само някои от Професионалната баскетболна асоциация, На всичкото отгоре, неясно как беше успял да открие мъртвия си партньор, защото отиваше точно към мястото на схватката.

Ласитър не се поколеба. Отново тръгна, колкото можеше по-тихо, този път към поляната. Едва се сдържаше да не побегне, но когато Матрака сърцераздирателно извика „Cenzo“,Ласитър вече не издържа. Хвърли се към роувъра и отчаяно затърси ключовете или поне някакво оръжие.

Изживя разочарование.

Откъм гората се разнесе мощен рев. Ласитър продължаваше да рови в жабката, над сенниците…

Последва ново диво изръмжаване и когато вдигна глава, видя, че Матрака тича право към него, осветен от прожектора като подвижен силоз за ракети. И тогава откри ключовете — бяха паднали на пода. Сграбчи ги, опита единия, втория, третия… и колата запали. Матрака вече бе излязъл на полянката и насочваше пистолета си.

Ласитър включи роувъра на задна и се понесе към пътя. Силуетът на Матрака се смаляваше в нощта, но точно тогава той започна да стреля със спокойствие, което само по себе си внушаваше ужас. Първият куршум улучи единия фар, вторият изплете паяжина по предното стъкло, третият рикошира от капака. Ласитър извъртя колата и незабавно включи на първа. Четвъртият и петият куршум удариха в шасито.

Привел глава, той натисна педала на газта до ламарината и се понесе в посоката, където предполагаше, че трябва да е пътят. Остана все така приведен поне четири-пет секунди, но чу тънък писък, който от доплеровия ефект ставаше все по-басов, докато накрая нощта над главата му запулсира. Надниква над таблото и едва не припадна, когато видя някакъв камион да се носи право срещу него, сигнализирайки ожесточено с фарове и клаксон.

Инстинктивно Ласитър изви волана надясно и след като камионът профуча, изпусна разтреперана въздишка.

В насрещното платно съм, помисли си той. Е, и какво от това!

Тоди или Марсчиано?

Роувърът чакаше на стопа сред нищото. Надясно или наляво? На север или на юг? Импулсивно Ласитър зави наляво и се насочи към Марсчиано, където и да бе това. Беше му все едно, стига да не бе по планинския път за Сполето или още по-зле — назад към Монтекастело.

Градът бе клопка, капан — място, където може би е лесно да се защитаваш, но е трудно да избягаш. А на него му трябваше точно това: да избяга.От Матрака при всички положения, но също и от полицията. Свещеникът бе мъртъв и Ласитър предчувстваше, че на сутринта ще е пръв в списъка на заподозрените. Найджъл и Хю щяха да научат за смъртта на Ацети и щяха да си спомнят, че е имал среща с него… след което гостът им бе изчезнал, без дори да си прибере багажа.

Можеше да отиде в полицията, разбира се, и да им обясни всичко: от Бепи през Ацети до Камилата. Но да се озовеш в полицейски участък с крадена кола, окървавени дрехи и речников запас от десет италиански думи не му изглеждаше гениална идея. Най-малкото, което щеше да му се случи, бе да отговаря на въпроси дни наред.

На следващия кръстопът зави на север, към Перуджа. Далеч от Умбрия. Далеч от Рим.

Имаше нужда от телефон и място, където да се измие. В Италия обаче може и да имаше много обществени тоалетни, но колко бяха онези, в които би могъл да влезе, както изглеждаше в момента, без хората да се разкрещят ужасени? Най-добри шансове му даваха бензиностанциите, но до момента малкото, покрай които бе минал, още бяха затворени.

Стигна покрайнините на Перуджа и последва знаците към А–1 — главната автострада на Италия. Карането по нея бе платено, но без досадни ограничения на скоростта и с много отбивки, където предлагаха пълно обслужване. Единственият му проблем беше, че всички те бяха ярко осветени.

Но нямаше избор.

Носеше се със сто и петдесет километра в час, когато силен порив на вятъра разклати колата и секунди по-късно заваля. Изведнъж престана да вижда каквото и да било, но чувстваше свръхестествено спокойствие — сякаш някой бе изпомпал всичкия адреналин от кръвта му.

Погледна в огледалцето, видя, че няма никой зад него, спря на банкета и методично опита всички превключватели и бутони, докато разбере как се задействат предните чистачки. После отново потегли.

Местата за почивка не бяха толкова много, колкото в Щатите. Когато стигна първото, вече наближаваше полунощ. Намираше се на няколко километра южно от Флоренция. Отби на паркинга. Повечето коли и камиони бяха оставени по-близо до постройката, така че той откара роувъра в далечния край, където шансовете за нежелана среща с някой бяха по-малки. После запали лампата в купето и се погледна в огледалото.

Беше по-зле, отколкото очакваше. Яката на ризата му бе подгизнала в кръв, която не беше ясно негова ли е, или чужда. Бузите му бяха буквално щриховани с порезни рани и одрасквания от дългото падане по склона, а отстрани на главата му кожата бе разпорена от нещо, за което нямаше спомен. Докосна мястото с пръст и побърза да го дръпне: кръвта там още течеше и косата наоколо се бе сплъстила.

Изключи лампичката, отвори вратата и излезе под ледения дъжд. Бегъл поглед го увери, че дрехите му са в безнадеждно състояние. Якето му беше цялото в кръв. Имаше кръв и по ризата и панталоните си. Кръвта на Ацети, неговата собствена и кръвта на човека, когото беше убил.

Какво можеше да направи? Ако постоеше на дъжда достатъчно дълго, щеше ли да се измие? По-вероятно само щеше да му докара пневмония. Съблече се по тениска — тя беше останала почти чиста — и накисна дрехите си в мазна локва дъждовна вода. Макар от миризмата на масло да му се повдигаше, използва ризата си, за да избърше първо кръвта от лицето, а после и от якето си. Приключил с това, облече якето направо върху тениската и вдигна капака на колата. Двигателят беше забележително чист, но тук-там все пак се бе събрала достатъчно мръсотия, за да скрие кървавите петна по панталоните си под слой грес и масло.

След това, куцукайки, тръгна през паркинга под дъжда към ресторанта над магистралата. Идващият насреща му бизнесмен го изгледа странно, но не каза нищо. Което беше окуражителен знак.

Влезе в заведението и се озова пред стотици символи на различни видове услуги. Един от знаците изобразяваше фигури на жена и мъж и той тръгна в указаната посока.

Мъжката тоалетна бе огромна и — mirabile dictu — снабдена с душове. Когато го видя да влиза, служителят го изгледа изумено и само му кимна към задната част на помещението. После вдигна ръка над главата си, за да изобрази душ и нагледно му показа как пада струята.

Сигурно беше турчин, а може би българин, но кърпите явно му се свидеха. Ласитър искаше шест, той му предлагаше две. Накрая се намръщи и му написа на един лист няколко числа: толкова за душа, толкова за всяка кърпа. Вдигна вежди, погледна го и изигра пантомима на бръснене, посочвайки му поднос с нужното: сапун в опаковка, самобръсначки за еднократна употреба, афтършейв и дори нещо за коса. Ласитър взе нужното и зачака сметката. После плати двойно и дори каза grazie.

Душът му се стори дар от Бога, докато не започна да мие раните си със сапуна. Заболя адски. Изстърга съсиреците от косата си и изпра панталоните си, колкото можа, после ги обви в една кърпа, втора, трета… за да ги изсуши. Онова, което получи накрая, бяха панталони с петна, но поне вече не бе очевидно, че петната са от кръв.