Чтение онлайн

— Поздравления. Сега ме чуй: опасявам се, че някой е влизал у дома, докато бях извън страната.

Мъри се намръщи:

— Мислех, че имате алармена система.

— Имам. Някак са я заобиколили.

— Заобиколили? — възкликна Мъри.

— Да.

Мъри помисли и попита:

— Взели ли са нещо?

— Не. Поне не съм забелязал. Но… предполагам, целта им е била да проникнат в компютъра ми.

— Така-а — кимна Мъри.

— Проблемът е… Не виждам как би могло да стане. Нали използвам парола…

— Паролите са слаба работа.

— … и освен това всичко, което искам да остане тайна, е зашифровано.

— Какво използвате? — скептично попита Мъри.

— N-cipher.

— Добра програма.

— Значи… не са успели да прочетат нищо, така ли?

Мъри сви рамене.

— Не знам. Забелязахте ли нещо друго?

Ласитър помисли.

— Не бих казал, че… — започна неуверено той. — Всъщност…

— Какво?

— Мисля… че компютърът ми е преместван.

— Защо мислите така?

— Защото… Ами просто защото не беше на същото място… Наведох се да го изключа и установих, че е на един-два пръста от мястото, където е стоял преди.

Мъри отново кимна и каза:

— Възможно е да е носен на чистачи.

— Какво!?

— Предполагам, че са демонтирали харддиска от кутията. Копирали са съдържанието и са го върнали обратно. Ако са направили така, паролата е безполезна, защото е в сектора за начално зареждане.

— А зашифрованите файлове?

Без да скрива съжалението си, Мъри каза:

— Зависи. Къде криете паролата си: на дискета или на харддиска?

— На харддиска.

— Голяма грешка — примижа Мъри.

— Значи са извлекли всичко?

— Вероятно.

Ласитър простена. Мислеше си за всички съобщения, които бе изпратил на себе си като електронна поща, списъците с жените, подложени на различните процедури в клиника „Барези“, поръчките за Джуди и така нататък. За щастие тези съобщения бяха изпратени от преносимия му компютър и понеже още не ги бе изтеглил, значи все пак бяха съхранени.

— Изпитвате облекчение? — изненада се Мъри.

Ласитър кимна:

— Изпратих електронна поща от Италия. Ставаше дума за деликатни неща. — Мъри отклони поглед. — Какво!? — стресна се Ласитър. — Какво има?

Мъри поклати глава.

— Вероятно са се добрали и до тях.

— Какво?! Как?! Това е невъзможно!

— Не съвсем. Нека си изясня нещо. Когато се включвате в Интернет, какво правите?

Ласитър сви рамене:

— Нищо особено. Става автоматично. Всъщност натискам Alt-E и компютърът сам прави останалото.

Мъри кимна:

— Така си и мислех. Използвате процедура за автоматично регистриране. Макро, нали? В нея е включена и паролата ви.

— И какво?

— Онзи, който е проникнал у дома ви, е получил и нея.

Ласитър сви рамене:

— Тогава ще я сменя.

— Добра идея — позволи си да отбележи Мъри и веднага съжали за опасния сарказъм. — Само че малко късно. Те вече са изтеглили натрупаната ви поща, без значение кой компютър използвате. — Понеже Ласитър го гледаше с нямо изумление, Мъри сметна за нужно да поясни: — Нормално пощата ви се архивира на локалния ви Интернет-сървър. Всеки, който има паролата, може да изтегли вместо вас съобщенията, изпратени на вашия адрес.

Ласитър се отпусна на стола и затвори очи. Значи така бяха разбрали, досети се той. Така са разбрали къде точно се намира. След малко отвори очи.

— Благодаря — въздъхна той, — оказа ми безценна помощ.

Мъри се надигна и сви рамене:

— Съжалявам — каза той и се обърна да излезе.

— Не е твоя вината. Но, Мъри…

— Да, сър?

— Когато минеш покрай офиса на Джуди, помоли я от мое име да отскочи при мен за секунда, моля.

Мъри се спря на прага:

— Джуди? — безпомощно попита той.

Ласитър вдигна поглед от бюрото си:

— Да, Джуди Рифкин. Тя ти е началник.

Мъри конвулсивно преглътна:

— Опасявам се, че не е на работа.

— Защо? — озадачено попита Ласитър. Погледна часовника си: беше десет и половина.

— Мисля, че ще я изпишат от болницата чак следобеда.

— Каква болница?

— Според мен „Сибли“. — Понеже видя, че Ласитър нищо не разбира, Мъри поясни: — Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

Мъри извъртя очи към тавана:

— Имало някакво празнуване… Не знам за какво точно става дума. Но, както се разбра, тя отворила бутилка шампанско… и… се простреляла в окото.

Ласитър бе смаян:

— С какво?

— С тапата.

— Ти се шегуваш!

— Знам какво си мислите: такова нещо може да се случи само на юпи 35 , но… според мен работата е доста сериозна. Майк каза, че е трябвало да й сложат упойка, за да не си мърда окото. Безпокоят се за ретината.

— Кога се случи това? — невъзмутимо се осведоми Ласитър.

— Петък вечерта — отговори Мъри, махна отчаяно с ръка и затвори вратата зад себе си.

Ласитър остана на мястото си, разглеждайки предметите по бюрото си в търсене на нещо подходящо, което да хвърли. Не нецукето 36 , не и скарабеите — с тях не можеше да се раздели. Може би телбода или ролката скоч. Или ножиците! Ножиците щяха да свършат добра работа.

Не хвърли нищо. Стана и забравил за бастуна, закуцука към стаичката на Фреди — кутийка два на два метра, където първото нещо, което се забелязваше, бе огромен плакат обява на „Метрополис“ на Фриц Ланг.

— Шефе!… Добре дошъл обратно!

— Благодаря — изсумтя Ласитър и дръпна един стол. — Разполагаш ли с минутка? — Когато Фреди се облегна, скръсти ръце и демонстративно зачака, Ласитър продължи: — Имам нещо, което трябва да свършиш днес. Веднага!

— Чу ли за Джуди?

Ласитър кимна:

— Да, и по тази причина съм тук. Изпратих й бележка през уикенда. Предполагам, не я е получила.

— Мисля, че си прав.

— Мъри знае как да се добере до всичко. Кажи му, че искам да изтегли писмо от две страници, което съм й изпратил на… — Ласитър пресметна наум: — Трябва да е било петък вечерта.