Чтение онлайн

Когато излезе от тоалетната, събра кураж и се погледна в огледалото. Боже Господи, помисли си той, изглеждам като човек, който е загубил войната.

Беше след полунощ и ако Рой си бе у дома, сигурно спеше, защото телефонният секретар се включи след петото позвъняване. Ласитър вкара отново фонокартата си в автомата и опита втори път. А след това и трети. В слушалката се чу изщракване.

— Дънуолд.

— Рой, Джо Ласитър се обажда. Буден ли си?

— Ммммм…

— Имам проблем.

— Хм…?

— Рой… сериозно, събуди се.

— Мммм… Добре, буден съм вече. Какъв проблем?

— Няколко души са… мъртви. Не мога да си прибера паспорта. Имам контузии. И…

— „И“? Има и „и“?

— Карам открадната кола.

— Иначе?

— Всичко е наред.

Добре. И къде се намираш?

На автострадата, точно преди Флоренция. В крайпътно заведение. Пребит съм и… трябва спешно да се измъкна. Във Франция или Швейцария… Някъде, където мога да отида в посолството и да си извадя нов паспорт. Кой ден сме, впрочем?

Пауза.

— Неделя. В момента сме неделя сутрин.

— Окей… Значи понеделник, вторник най-късно трябва да изчезна.

— Спомена, че някои хора са пострадали…

— Казах, че са мъртви.

— Да, добре, значи лошопострадали. И караш кола… назаем?

— Точно.

— Не искам да ти звуча безразличен, но… не мислиш ли, че идеята с посолството не е много добра? Сигурен съм, че ще мога да ти уредя документи под чуждо име… не по-рано от вторник. Не знам…

— Ще рискувам с посолството. Важното сега е да се измъкна от Италия. Бързо.

— Добре. Дай ми… час-два ще бъде по-добре… и ми звънни отново. Ако не ти се обадя, звъни на всеки кръгъл час, докато ме намериш. Ще пратя някой с кола да те вземе.

— Още нещо.

— Дънуолд слуша с химикалка в ръка.

— Имам нужда от дрехи.

— Мили Боже, да не си гол?

— Не, не съм чисто гол. Панталоните ми са мокри.

— Тц-тц… Позабавлявал си се добре, а?

— Рой… просто ми намери някакви шибани дрехи, окей?

— Слушам. Ще видя какво мога да направя.

Реши да не чака в заведението, а да продължи на север. Натам бяха границите, а ако останеше на място, щеше да привлече ненужно внимание. Върна се на магистралата и включи отоплението на роувъра на максимум, надявайки се панталоните му да изсъхнат.

Беше на осем километра от Болоня и пътуваше със сто и трийсет в час, когато бяла алфа ромео се изравни с него. После забави. Продължиха по този начин няколко километра и най-сетне раздразнен, Ласитър погледна водача. Оказа се полицай. Ласитър забави, същото направи и полицаят, който след това вдигна показалец и с мрачна сериозност му посочи да спре край пътя.

Не му и хрумна да се опитва да бяга. Беше скапан, не познаваше пътната мрежа и имаше сериозна опасност да бъде убит. Така че се подчини, отби на банкета и спря, готов да се предаде.

Алфата спря зад него и полицаят излезе с ръка върху кобура. Ласитър сложи ръцете си върху волана, за да се виждат, и впери поглед право напред, докато полицаят не почука на стъклото откъм неговата страна. Чак тогава го свали.

Полицаят го погледна безизразно, обходи с очи насеченото му лице, раната в челото и спуканото предно стъкло. Накрая каза „Patente“и подаде изразително ръка.

Ласитър машинално бръкна за портфейла си, извади от него шофьорската си книжка и я подаде, без да проговаря.

— Grazie — благодари полицаят и погледна книжката: — Inglese?

— Американец — поклати глава Ласитър.

Полицаят кимна, сякаш това обясняваше всичко.

— Momento — нареди той и бавно заобиколи колата отпред. Клекна за няколко секунди, огледа простреляния фар, изправи се и прекара длан по капака, спирайки на всяка дупка от куршум. После дълго разглежда натрошеното предно стъкло и едва тогава се върна при неговия прозорец. Край, помисли си Ласитър и посегна към дръжката на вратата, очаквайки, че ще му наредят да излезе, да сложи ръце върху капака и да разтвори крака.

Но за негово пълно изумление, полицаят извади кочана с квитанциите и започна да пише. Когато приключи, откъсна страничката и му я подаде.

— Parle italiano?

Ласитър поклати глава, неспособен да повярва.

— Съжалявам — каза само той.

Полицаят отново кимна. Посочи счупения фар, напуканото предно стъкло и числото в квитанцията. Там пишеше 90 000 лирети или около шейсет долара.

Ласитър извади банкнота от 100 000 лирети и я бутна в ръцете му, казвайки:

— Grazie! Grazie!

— Per favore — отговори полицаят, извади голям портфейл от вътрешния си джоб и прибра банкнотата на Ласитър в него. После все така методично извади банкнота от 10 000 лири и му я подаде.

— Ecco la sue cambia, signore.

Ласитър кимна, питайки се дали е шега.

Полицаят докосна козирката си.

— Buon viaggio — пожела му той и се върна при колата си.

И това ако не е велика страна, каза си Ласитър.

Стигна до поредното крайпътно заведение десет минути по-късно. Рой отговори на третото позвъняване.

— Задръж така, Джо, ако обичаш. Говоря на другата линия… — гласът му изчезна и след малко се чу отново: — Добре, значи така… — започна той. — Току-що организирах нещо, сега ти ми кажи устройва ли те. Свързах се с един приятел във внос-износа. Работи за себе си. Изнася зехтин в Словения, внася оттам цигари. Всичко напълно законно, с изключение на митническите такси. Тях не плаща. Следователно има някакъв начин да пресича границата, нали така? Както и да е, няма да ти излезе евтино, но ако искаш, можеш да го използваш. Като свръхбагаж, така да се каже. Интересува ли те?

— Да… Не! Искам да кажа… къде, по дяволите, се намира Словения?

— Последния път, когато погледнах, беше в Югославия — горния ляв ъгъл.

— И колко иска?

— Два бона… в долари. И никакви чекове.

— Без проблем. Освен че… нямам толкова в себе си.

— Не се безпокой, аз ще го уредя оттук.

Ласитър въздъхна с облекчение.

— Рой, ако някога има нещо, което…

— О?

— Да!

— Ами има нещо…