Чтение онлайн

— О, това ще отнеме доста време, макар че вече съм открила повечето от тях. — Дева се поколеба. — Всъщност не лично аз, а всички ние. Някои от публикациите му могат да се намерят в сборници на различни университети, но не е толкова просто, понеже е работил в две съвършено различни области. Името му ми беше познато.

— Така ли?

Тя се изчерви.

— Говоря за научната му дейност като теолог. Аз съм завършила сравнителна история на религиите и знам, че името му се среща в едва ли не всяка бележка под линия.

— Това е чудесно и би трябвало да подпомогне работата ви — искаше му се да я окуражи, но думите му изглежда само я притесниха допълнително.

— Може би донякъде — с неудоволствие призна тя. — Поне знам къде са главните сборници. Но генетиката е проблем. Трябва да се обърнем към Джорджтаун за помощ.

— Добре.

Лицето и започна да просветва. Отново свали очилата си.

— Както и да е, по-голямата част от работите и статиите му можем да получим по линия на междубиблиотечния обмен. Работата е там, че всичко ще трябва да се анотира… освен ако не държите да бъде преведено.

— Колко ще отнеме това?

Тя поклати неуверено глава:

— Анотациите… Не знам. Но преводите със сигурност ще отнемат цяла вечност. Нали разбирате, това не е като да превеждаш разкази. Това е сериозна наука.

— А книгата му?

— Има я в няколко университетски библиотеки, но до момента съм намерила само италианското издание. Знае се, че е публикувана и на английски, но се оказва адски трудно да се доберем до екземпляр. Ще продължа да опитвам и ако успея да я намеря, може би ще се добера и до анотация.

Ласитър погледна купа на бюрото си.

— Ами добре. Благодаря, Дева. Струва ми се, че сте свършили страхотна работа — стана и й стисна ръката.

Момичето отново пламна.

Ласитър взе първия документ от купа и го прегледа. Беше статия, публикувана в „Журнал за молекулярна биология“. Автор — някой си Уолтър Фийлдс, доктор на науките.

Ласитър се пребори с първия абзац, замисли се и установи, че не е разбрал нито едно изречение. Намръщено остави документа настрани и взе следващия:

Безнадеждно като първия случай.

Следващия:

Третият материал се оказа разбираем в течение на повече от една страница, макар с навлизането в материята да ставаше все по-специализиран и недостъпен за Ласитър. Угнетен до максимум, той хвърли статията на бюрото, облегна се и затвори очи. Проблемът се оказваше далеч по-сложен, отколкото си го бе представял. Първо, трябваше му гуру — някой, който да му обясни тази наука по начин, достъпен за човек, все пак завършил висше образование.

Записа си: „Гуру“.

Но дори това можеше да се окаже недостатъчно. Публикуваните от Барези статии едва ли разказваха цялата история. След изоставянето на генетиката той спокойно може да е продължил изследванията само за себе си — в собствената си клиника, — без да публикува повече. Вестниците бяха пълни със статии за етичните проблеми, поставяни от генетичните изследвания. Ами ако Барези се беше натъкнал на нещо, което опира до морала на учения и… По дяволите, помисли си Ласитър. Това е непродуктивна линия на умопостроения — само предположения и нищо, подкрепено от факти. И то лоши предположения, защото нямаше никакви доказателства, че Барези е продължил изследователската си работа, скрито от очите на колегите си и света.

Ласитър изръмжа, залови се отново с купа и започна да сортира документите на две отделни купчини, разделяйки изследванията на Барези в генетиката от тези в теологията. Беше му хрумнало, че може би има интелектуалния багаж да се справи с някоя статия от втората област. Например тази:

Позвъни Виктория. Ласитър остави документа на бюрото. Май теологията нямаше да се окаже по-лесна от генетиката.

— Да?

— Продадени ли сме вече?

— Какво?

— „Бизнес седмица“ на линия едно.

— Кажи им не.

— Не, в смисъл че не сме продадени или…

— Не, в смисъл че не съм тук.

— Окей! Някой си мистър Стойкович пък е на линия две.

— Дай ми го — и той вдигна слушалката: — Хей… Гари… кажи какво ти трябва? Сигурно имаш въпроси?

— О, не — изгърмя басовият глас в ухото му. — Нямам въпрос. Имам отговор.

— За два часа? Искаш да ми кажеш, че си намерил Мари Уилямс?

— О, не, не това, поне не още. Помните ли, когато ви попитах дали тази жена иска да бъде намерена, или не? Е, това е отговорът, който имам.

— И той е?

— Тя съвсем определено не иска да бъде намирана.

— И как ще се отрази това на твоята задача, Гари?

— Боли ме, че трябва да ви го кажа — защото аз бях готов да ви фактурирам много работни часове. Но за нещастие всичко се оказа фасулско, приятелю мой. Мари Уилямс е изчезнала на деветнайсети септември, защото на осемнайсети септември самоличността й е била разкрита.

— Какво означава това „самоличността й“? Каква самоличност?

— Мари Уилямс е Калиста Бейтс! Как ти звучи?

— Не може да бъде!

Пред очите му изплува снимка от някакъв таблоид: Калиста в Кан. Калиста в Ла Дом. Калиста в „Секлузион“. Актрисата не бе снимала филм от седем-осем години, но лицето й — винаги прекрасно — все още надничаше от таблоидите на полиците в супермаркетите. Също като Гарбо, тя се бе превърнала в икона, може би защото се бе оттеглила в зенита на изключителната си кариера, заменяйки славата със забрава. Но нещата бяха още по-мистериозни (и по-зловещи). Така както имената Линдберг и Шарън Тейт събуждаха спомена за сензация, Калиста извикваше добре позната на всички история.

Затворник в щатския затвор „Ломпок“, Калифорния, излежаващ осемнайсетгодишна присъда за умишлено раняване, взлом и изнасилване бил обхванат от внезапна страст към Калиста по средата на присъдата си. Писал до студиото й с молба за снимки, станал член на нейния фен клуб, започнал да води записки за публичните й изяви в дневник, който ставал все по-дебел и по-дебел, докато накрая килията му заприличала на храм, посветен на Единствената, Неповторима и Очарователна Калиста Бейтс.

Освободен условно през 1988-ма, човекът се качил на автобуса за Бевърли Хилс, където гидовете му показали къщата й по време на обиколка с туристи из квартала. През следващите месеци той бродил наоколо и оставял поредица нежелани „подаръци“ на портала пред имението й. Сред тях — Ласитър си спомняше много добре — садомазохистично видео, заснето в Германия, снимка на щангист с халки през зърната на гърдите и само по черна качулка.