Тай-пан
Шрифт:
Струан вечеряше сам в просторната трапезария на тяхното величествено представителство в Селцето до Кантон. Голямата триетажна сграда бе построена преди четиридесет години от Остиндийската компания. Струан винаги бе копнял за нея като съвършено място за „Ноубъл хаус“. Преди осем години той я бе купил.
Трапезарията беше на втория етаж и гледаше към Перлената река. Под този етаж се намираше лабиринт от кантори и складове. Отгоре бяха помещенията за живеене и личното жилище на тай-пан, внимателно отделено. По цялата му дължина, отвътре и отвън, се намираха дворчета, проходи, апартаменти и спални. В сградата живееха и работеха четиридесет — петдесет португалски чиновници и десет — петнадесет европейци. Имаше стотина китайски прислужници мъже. Китайският закон не разрешава да има жени прислужнички.
Струан бутна резбования си стол далеч от масата и ядосано запали пура — Голям огън затопляше мрамора, който покриваше стените и пода. Масата можеше да побере четиридесет души, сребърните прибори бяха георгиански, канделабърът — кристален и отрупан със свещи. Той отиде до прозореца и погледна надолу към търговците, които крачеха из градината отдолу.
Зад градината се намираше площад, който вървеше по дължината на Селцето и стигаше до кея на речния бряг. Както обикновено, на площада имаше стълпотворение от китайски улични търговци, зяпачи, продавачи и купувачи, гадатели, писмописци, просяци и кучета. Извън канторите само в Английската градина, както я наричаха, търговците можеха да се придвижват относително спокойно. На китайци, освен ако не бяха слуги, бе забранено да посещават канторите и градината. По терасата, обрамчена с два реда дървета, която преминаваше през цялото Селце, бяха разположени тринадесет постройки. Имаше още две тесни улички — Хог Стрийт и Олд Чайна Лейн. Само Струан и Брок притежаваха цели сгради. Другите търговци си поделяха останалото, заемайки места, където да приютят нуждите си, и плащаха наем на Остиндийската компания, която бе построила Селцето преди един век.
Улицата на тринадесетте кантори ограждаше Селцето от север. Стените на Кантон бяха отдалечени на четвърт миля. Между градските стени и Селцето се бе разположил мравуняк от къщи и колиби. Реката бе задръстена от неизбежните плаващи градове на лодкарите. Над всичко това се носеше постоянното пулсиране и напевно мърморене на гигантски кошер.
В единия край на градината Струан забеляза Брок, потънал в разговор с Купър и Тилмън. Запита се дали те не обясняват тънкостите на испанската покупко-продажба на чай и опиум. Всичко е позволено в любовта и в търговията.
— Къде, по дяволите, е изчезнал Джин-куа? — каза той на глас.
В продължение на двадесет и четири дни Струан се бе опитвал да се срещне с Джин-куа, но всеки ден пратеникът му се връщаше в Селцето с един и същи отговор: „Него още не дошъл. Трябва чака. Утре може върне се в Кантон.“
Кълъм бе прекарал десет дена с него в Селцето до Кантон. На единадесетия пристигна спешно съобщение от Лонгстаф, в което той молеше Кълъм да се върне в Хонконг: бяха възникнали проблеми с разпродажбата на земята.
Заедно със съобщението на Лонгстаф бе пристигнало и писмо от Роб. Той пишеше, че статията на Скинър за банкрута на Струан бе предизвикала брожение сред търговците и повечето незабавно бяха изпратили разпореждания в родината, с които разпределяха парите си в различни банки. Че повечето изчакваха тридесетия ден. Че никакъв кредит не може да се получи и всички предложения, които бе направил на неприятели на Брок, се бяха оказали безрезултатни. Че флотът е бил дълбоко засегнат, когато официалното отменяне на заповедта на Лонгстаф за контрабандата на опиум е станало обществено достояние и адмиралът бе изпратил фрегата в родината с молба правителството пряко да му даде разрешението, от което има нужда. И най-накрая, че Чен Шенг, техният компрадор, е бил затрупан от искания на кредитори за изплащане на всички по-незначителни дългове, макар че биха могли да дочакат нормалния им срок.
Струан знаеше, че е победен, ако не намери Джин-куа до шест дни и отново се запита дали Джин-куа не го избягва, или наистина отсъства от Кантон. Той е стар мошеник, помисли Струан, но никога не би ме отбягвал. И ако го видиш, момко, наистина ли ще направиш предложението на онзи дявол Тай-сен? Раздадоха се ядосани напевни гласове, вратата рязко се затвори, като пропусна мърлява млада жена хокло и слугата, който се опитваше да я задържи. Жената носеше обичайната голяма конусовидна лодкарска шапка, омазани със сажди черни панталони и блуза и над тях — мръсен ватиран елек.
— Не мога спра туй тук кау чило, господарю — каза слугата на пиджин, вкопчен в съпротивляващата се девойка. Търговците общуваха със слугите си само на пиджин. „Кау“ означаваше „жена“. „Чило“ пък беше разваленото произношение на „дете“. „Кау чило“ означаваше „млада жена“.
— Кау чило вън! Много бързо-бързо, сави? — каза Струан.
— Ти искаш кау чило, айейа? Кау чило много добре в легло муш-муш. Два долар готово — извика момичето.
Прислужникът я сграбчи, шапката й падна и Струан можа за първи път да види лицето й ясно. Саждите я бяха направили неузнаваема и той се преви от смях. Слугата го погледна изумено, като да е полудял, и пусна момичето.
— Туй тук кау чило — каза Струан през смях — може остане, нищо против.
Момичето поправи сърдито отвратителните си дрехи и изкрещя още един поток ругатни към излизащия прислужник.
— Кау чило се много радва да види тебе, тай-пан.
— И аз, Мей-мей. — Струан погледна надолу към нея. — Какво, по дяволите, правиш тук и защо е тази мръсотия, да му се не види?
— Кау чило мисли ти правиш муш-муш с друг кау чило, айейа?
— За бога, мила, сега сме сами! Престани да използваш пиджин! Загубил съм много време и пари да те науча на кралски английски! — Струан я вдигна на една ръка разстояние. — Велики боже, Мей-мей, смърдиш като пор!
— И ти щеше да смърдиш, ако носиш таз воняща дреха.
— Ако трябваше да носиш тези миризливи дрехи — каза той, като автоматично я поправи. — Какво търсиш тук и защо в таз воняща дреха?
— Свали ме долу, тай-пан. — Той го направи и тя тъжно се поклони. — Пристигнах тук тайно и силно опечалена поради загубата на твоята Старша жена и всичките деца от нея освен един син. — Сълзите струяха по саждите на лицето. — Съжалявам, толкова съжалявам.
— Благодаря ти, мила. Да. Но с това е свършено и никаква печал не може да ги върне обратно. — Той леко я потупа по главата и погали бузата й, трогнат от съчувствието.
— Не знам обичаите ви. Колко време трябва да нося траур?
— Никакъв траур, Мей-мей. Те си отидоха. Не трябва да има никакво хленчене и траур.
— Запалих тамян за успешното им прераждане.
— Благодаря ти. А сега ми кажи какво правиш тук и защо напусна Макао? Казах ти да стоиш там.
— Първо баня, после преобличане и тогава разговор.
— Но тук нямам дрехи за теб, Мей-мей.
— Моята безценна прислужничка А Гип е долу. Тя носи дрехи и нещата ми, не се безпокой. Къде е банята?
Струан дръпна шнура на звънеца и ококореният слуга незабавно се появи.
— Кау чило в мой баня, сави? Слугиня може влезе. Донеси храна! — После се обърна към Мей-мей: — Ти му кажи каква.
Мей-мей повелително избърбори нещо на изумения слуга и излезе.
Особената й люлееща се походка не преставаше да затрогва Струан. Крачетата на Мей-мей бяха превързани. Те бяха дълги само три инча. Когато Струан я беше купил преди пет години, той бе разрязал бинтовете и бе ужасен от деформацията, която древните традиции бяха обявили за основен признак на красотата на девойката — мъничките стъпала. Само девойка с превързани крака — лотосови крачета — можеше да бъде съпруга или конкубина. Онези с нормални стъпала бяха селянки, прислужнички, евтини проститутки, камериерки или работнички и биваха презирани.