Чтение онлайн

— Всички ли китайски момичета са като теб?

— Да — отговори тя спокойно. — Повече като мене, но мисля — не толко добри. — Тя се засмя. — Мисля, че ти много специален. Аз също специална.

— И скромна.

— По дяволите, скромна! Аз честна, тай-пан. Китайци честни. За какво аз да не оценява себе? И тебе. Аз наслаждавам на тебе, ти харесваш мене. Глупаво е да преструваме.

Тя надзърна в тенджерата, извади малко месо с пръчица и го вкуси. После свали яденето от огъня и го сложи близо до пламъците, за да остане топло. Отвори вратата и пошепна нещо на А Гип, която се затътри навън. Мей-мей се върна при огъня.

— Къде отиде тя?

— Да намери нас място да крием.

— Аз ще намеря.

— Тя направи това по-добре. Първо ние ядем, после решаваме за Брок.

— Какво да решаваме?

— Той не позволи на тебе да скриеш лесно и да останеш тук, айейа?

— Вече съм решил какво да правя с него. — Лицето на Струан се стопи в широка усмивка. — Ти си много, много специална, Мей-мей.

— Достатъчно специална да направиш мене тай-тай? Твоя върховна дама, по твой обичай?

— Ще реша този въпрос, след като изпълня три неща.

— Какви три неща?

— Първото е да закараме среброто до „Чайна клауд“.

— Друго?

— Да осигурим безопасността на Хонконг.

— А последно?

— Не съм сигурен. Потърпи и ще узнаеш.

— Аз помогна тебе в първи две. Последно не знам. Аз китайка. Китайци много търпеливи. Но аз също жена.

— Да — съгласи се той, след като помълча малко.

Струан беше на долния етаж в кабинета си и пишеше послание до Роб. Беше почти два часът. Навън търговците със своите чиновници, кулитата и слугите изнасяха вещите от фабриките и ги товареха в гемии. Хопото бе отменил заповедта за незабавно освобождаване на всички слуги. На тях и на кулитата разрешиха да останат до часа на маймуната — три часа — времето, когато трябваше да се опразни Селцето. На площада все още дежуряха знаменосци, не допускаха никого до американската фабрика.

Струан довърши писмото, постави своя специален търговски символ и удари печат с восък и герб. Пишеше на Роб да не се безпокои, защото предстои да пристигне с добри новини в Хонконг. В случай че самият той закъснее, нареждаше на брат си да отиде на разпродажбата и да закупи цялата земя, за която се бяха разбрали предварително. Да купи също и могилата на каквато и да е цена. Роб трябваше всеки път да наддава с един долар повече от Брок, независимо от цените, които предлага.

Сега Струан изправи гръб, избърса уморените си очи и се захвана да проверява плана си, като се опитваше да открие недостатъците му. Подобно на всички планове, които се съобразяваха с човешките реакции, този също разчиташе на известна случайност. Но той чувстваше, че ветропоказателят на неговия шанс е насочен назад към старите времена, когато бе винаги защитен и когато нещата ставаха така, както той искаше.

Високият старинен часовник отброи два удара. Струан стана от гравираното тиково бюро и отиде при слугите, които сновяха навън навътре от фабриката, надзиравани от португалските чиновници.

— Почти свършихме, мистър Струан — каза Мануел де Варгас.

Португалецът беше възрастен побелял човек с жълтеникаво лицеи благородна осанка. Вече дванадесет години работеше като главен чиновник в „Ноубъл хаус“. Преди това бе притежавал собствена компания с главна квартира в Макао, но не бе устоял на конкуренцията на британските и американските търговци. Не им се сърдеше. Воля Господна, казал незлобиво, подбрал жена си и децата си и отишъл на литургия да благодари на Мадоната за всичките добрини. Приличаше на повечето португалци — предан, непридирчив, спокоен и бавен.

— Добре ли се чувствате, Варгас?

— Имам лека треска, сеньор. Но ще ми мине, щом се установим на едно място. — Варгас поклати глава. — Лошо е да сме все в движение.

После заговори остро на кантонски диалект, като се обърна към един кули, който минаваше наблизо, превит под тежестта на счетоводни книги.

— Това са последните книги, мистър Струан.

— Добре.

— Много тъжен ден. Носят се лоши слухове. Някои са нелепи.

— Какви?

— Че ще ни пресрещнат по пътя и ще ни избият всички. Че с Макао е свършено, а нас ще ни изхвърлят завинаги от Ориента. Както и обичайните слухове, че след месец ще се върнем и търговията ще бъде по-добра от всякога. Дори разправят, че в Кантон има четирийсет лака сребро.

Струан продължаваше да се усмихва.

— Дори в цялата провинция Квантунг няма толкова голямо богатство.

— Така е. Това е глупост, макар и забавна. Предполага се, че среброто е събрано от кохортата, за да умилостиви императора.

— Небивалици!

— Да, небивалици. Никой не би държал толкова много сребро на едно място. Всички китайски бандити биха се нахвърлили върху него.

— Вземете това писмо и го предайте на мистър Роб. Колкото може по-скоро — нареди Струан. — После заминете незабавно за Макао. Искам да организирате групи от строители. Да се явят на остров Хонконг след две седмици. Петстотин човека.

— Да, сеньор.

Варгас въздъхна, недоумяващ още колко време ще може да се преструва. Всички знаем, че е свършено с „Ноубъл хаус“. Петстотин човека? Защо са ни хора, когато нямаме пари да купим земя?

— Ще бъде трудно, сеньор.

— След две седмици — повтори Струан.

— Ще бъде трудно да намерим добри работници — допълни Варгас учтиво. — Всички търговци ще се надпреварват да ги спечелят, а и императорският указ анулира договора. Може би те няма да искат да работят на Хонконг.

— Ще ги спечелим с добри надници. Нужни са ми петстотин човека. Най-добрите. Ако трябва, предложете им двойни надници.

— Да, сеньор.

— В случай че нямаме пари — добави Струан с мрачна решителност, — Брок ще ви плати добре. Не се безпокойте.

— Не се безпокоя за себе си — отвърна Варгас с достойнство, — а за съдбата на къщата. Не ми се иска „Ноубъл хаус“ да загине.

— Да, зная това. Вие бяхте добър служител, Варгас, и аз ценя това. Сега вземете всичките чиновници. Аз ще тръгна с Маус и моите хора.

— Аз ли да заключа или вие, сеньор?

— Заключете, когато всичките чиновници се качат на борда.

— Добре. Сбогом, сеньор.

— Сбогом, Варгас.

Струан прекоси площада. Край него сновяха мъже, бързаха да натоварят останалия багаж в последните минути. Натежалите кораби бяха подредени по протежението на пристана. Малко по-нататък забеляза Горт и Брок да сипят ругатни и заповеди по своите моряци и чиновници. Някои от търговците бяха вече заминали и той замаха приветливо с ръка, когато един от корабите се отправи надолу, по течението. От другата страна на реката лодкарите наблюдаваха заминаването и шумно предлагаха да теглят съдовете до средата на течението, тъй като вятърът пречеше на отделянето от дока.

Лорчата на Струан беше двумачтова, доста широка и дълга четирийсет фута. Маус беше вече на кърмата.

— Всичко се изясни, тай-пан. Говори се, че хопото завзел къщата на Тай-сен. Там открили пет милиона рупии в сребро.

— И какво?

— Нищо. Слух, хайн? — Маус изглеждаше уморен. — Всички, които покръстих, изчезнаха.

— Ще се върнат, не се безпокойте. А в Хонконг ще покръстите още много други — отзова се Струан съчувствено.

— Хонконг е единствената ни надежда, нали?