Чтение онлайн

— Благодаря.

На вратата се почука.

— Да?

— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“

— Благодаря, моряко.

Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.

— Моите поздравления, капитане.

Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.

— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.

— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.

Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.

— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.

— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.

— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.

— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?

— Ако става дума за моите предчувствия, тогава да.

— Каква беда? — Струан знаеше от личен опит, че Орлов не прави току-тъй предсказания. Твърде много пъти странният човечец е излизал прав.

— Не зная — внезапно лицето на капитана се озари от усмивка. — Когато стане тай-пан, той смята да ми отнеме кораба.

— Тогава ще трябва да заслужите уважението му, за да промени мнението си. В противен случай ще загубите кораба.

Орлов се ухили.

— Да, не се страхувайте. Така ще стане! — После усмивката му изчезна. — Но денят, в който го отнеме, ще бъде лош. Ръцете му ще бъдат изцапани с кръв.

Струан замълча, после попита:

— Чия? Моята ли?

Орлов сви рамене.

— Не зная. Но на вас ще донесе много ядове. Сигурен съм в това.

— Кой син не го прави?

— Тук сте прав. — Орлов си спомни семейството си в Нарвик, синовете си — двама левенти на двайсет години. И двамата го мразеха, презираха го, макар че той обожаваше и тях, и жена си Лека — лапландка. Бяха щастливи, докато синовете не я настроиха против него.

— Да — каза той. Чувстваше се много уморен. — Прав сте. Както винаги.

— По-добре отидете да поспите малко — посъветва го Струан. — Обадете ми се в осем бела.

Орлов излезе.

Струан дълго се вглеждаше в пустотата. Какви неприятности? Чия кръв? Защо лош ден? После изключи мислите си от въпросите, които нямаха отговор, и ги насочи доволен към днешния ден, възможно и утрешния.

— От ден на ден ставаш все повече китаец — помисли той на глас.

После се усмихна и отново разгледа списъка. Горт Брок. Мис Тилмън. Куанс. Гордън Чен. Скинър. Боцман Макей. Макей?

— Стюард! — извика той.

— Да, сър! — Стюардът постави горещата вода върху шкафчето до приборите за бръснене.

— Съобщете на мистър Кудахи. Ако боцман Макей се приближи доведете го при мен.

— Да, сър!

Стюардът изчезна.

Струан застана до прозорците на каютата. Виждаше гъмжилото на китайското селище, наречено Тай Пинг Шан. Но мислите му бяха насочени към друго. Защо беше идвала Шиваун Тилмън? Ако някога е имало омърсена царица, то това е тя. Дали е девствена? Сигурно. Би ли легнал с нея, ако знаеш, че е така? Без да се жениш за нея? Не. Не бих легнал с нея в такъв случай. Един мъж се нуждае от девственица два пъти в живота си. Веднъж с жена си и веднъж в разцвета на живота си с млада любовница, избрана много внимателно. Тогава, когато мъжът се е научил да бъде много търпелив, състрадателен и може безболезнено да превърне момичето в жена.

Разбира се, че Шиваун е девствена, разсъждаваш като глупак. Но искрата в дъното на очите й и поклащането на бедрата обещават много на бъдещия й съпруг. Също би била интересна любовница. Да се ожениш ли искаш за Шиваун? Или само да спиш с нея?

Ако бях китаец, бих имал открито много жени. И те всички биха живели мирно и тихо под един покрив. Струан се засмя. — „Бих искал да видя Шиваун и Мей-мей под един покрив. Коя би спечелила битката? Защото наистина това ще е битка, тъй като и двете са като диви котки.“

— Здравей, татко. — Кълъм стоеше до вратата.

— Добре ли спа, синко?

— Благодаря, добре. — Кълъм бе сънувал лоши сънища: Орлов, замесен в историята с могилата, отново предвещаваше бедност. Не дай си боже отново да загубим. Помогни ми, Господи, да изпълня задачата си. — Между другото, ако аз трябва да съм домакин на бала, да поканя ли партньор?

— Мери Синклер?

Кълъм безуспешно се опита да покаже, че е непринуден.

— Да.

Струан си каза, че съвсем скоро ще трябва да намери момиче за сина си.

— Може би тъй като сме домакини, би било по-добре да посрещаме хората без специални почести. Ще има повече от двайсет момичета, които ще ти радват очите.

— Орлов говореше за съобщение от флагмана. Било за мен, викат ме на кораба. Сега ли да отида? Искам да разбера от Лонгстаф последните подробности около продажбата на земята. Искам добре да свърша тази работа.

— Да — каза Струан след кратко мълчание. — Ако съм на твое място, не бих уволнил Орлов.

Кълъм се смути.

— О, той ти каза, така ли? Не го харесвам. Настръхвам, като го видя.

— Приеми го като най-добрия плаващ капитан — бъди търпелив с него. Той може да бъде ценен съюзник.

— Казва, че вижда бъдещето.

— Това е вярно. Понякога много хора могат това. „Изцапани с кръв ръце“ — може да означава всичко или нищо. Не се безпокой, момчето ми.

— Няма, татко. Мога ли сега да отида на флагмана?

— Да. Щом си отиде Брок.

— Ти не вярваш, че мога да си държа езика зад зъбите?

— Някои хора умеят да извличат информация само като те гледат в лицето. Орлов е един от тях. Брок е друг. Ти се промени, откакто видя среброто.

— Не, не съм.

Струан вдигна четката си за бръснене.

— Ще сервират закуската след около двайсет минути.

— В какъв смисъл съм се променил?

— Има много голяма разлика между един младеж, който знае, че е разорен, и младеж, който знае, че не е. Има конска муха под опашката ти, момче, и се вижда отдалеч — подхвана Струан, докато си сапунисваше лицето. — Имал ли си някога любовница, Кълъм?

— Не — отвърна синът му стеснително. — Ходил съм в публичен дом, ако искаш да кажеш това. Защо?