Чтение онлайн

— Разбира се. Добър ден, госпожици! — обърна се Струан към момичетата, които направиха реверанс, и забеляза колко много е пораснала Тес, откакто я видя за последен път. — Може би да уредим нашата сделка? — обърна се той към Брок.

— Сега е наистина най-подходящото време. Лайза, ти и момичетата се връщайте на кораба. И ти, Лилибет, не бъркай с ръце в морето или ще си хванеш белята. И да не паднеш зад борда. А ти, Тес, мила, пази себе си и Лилибет. Бягайте сега и правете каквото казва майка ви.

Те направиха бърз реверанс и изтичаха пред майка си, радостни, че са ги освободили.

— Децата не трябва да имат нищо общо с корабите, нали? — Каза Брок. — Никога не гледат къде ходят. Можеш да откачиш.

— Да — Струан подаде банковия чек на Горт. — Вече сме квит Горт.

— Благодаря — отвърна той и разгледа внимателно чека.

— Може би ще искаш да ги удвоим?

— Как?

— Още двайсет хиляди за това, че наш кораб ще те бие по пътя за Англия.

— Благодаря, но казват, че глупакът лесно се разделя с парите си. Аз не съм глупак, нито обичам да се обзалагам. — Погледна още веднъж чека. — Това ми идва тъкмо навреме. Може да купя от баща си една частица от могилата.

Очите на Струан потъмняха.

— Хайде да отидем до палатката — каза той и тръгна напред.

Роб и Кълъм го последваха. Роб беше радостен, че брат му е тай-пан на „Ноубъл хаус“. Отново го обзе предишният страх. „Как ще се справя с Брок? Как?“

Струан спря пред палатката и кимна на Кудахи.

— Хайде, момчета! — извика Кудахи на малка група чакащи моряци. — Бегом марш!

За учудване на всички моряците събориха палатката.

— Ако обичате, Тайлър, дайте нашите чекове!

Брок предпазливо извади полиците от джоба си.

— Осемстотин двайсет и пет хиляди сребърника.

Струан подаде полиците на Роб, който ги провери внимателно да не са дубликати.

— Благодаря — каза Струан. — Ще подпишеш ли това?

— Какво е то?

— Разписка.

— А къде е моят банков ордер? — попита Брок с недоверие.

— Решихме да платим в брой — обясни Струан.

Моряците изтеглиха съборената палатка настрана. Почти до височината на празните варели се изсипаха красиво подредени в редици сребърни слитъци. Стотици сребърни къса лъщяха на бледото слънце. Брок се вторачи в тях като омагьосан и над Хонконг надвисна чудовищна тишина.

— „Ноубъл хаус“ реши да плати в брой — каза Струан безцеремонно. Запали клечка и я поднесе до свитъка от чекове. Извади три пури предложи една на Роб и една на Кълъм и ги запали с горящата хартия — Всичко е претеглено. И ако искате сами да проверите количеството, разполагаме с кантар.

Кръвта нахлу в главата на Брок.

— Да гориш в ада дано!

Струан хвърли овъглената хартия на земята и я стъпка в пясъка.

— Благодаря, мистър Кудахи. Отведете хората на „Тъндър клауд“!

— Слушам, сър!

Кудахи и моряците хвърлиха последен тъжен поглед към среброто и се втурнаха към лодките.

— Е, свърши се — обърна се Струан към Роб и Кълъм. — Сега можем да се погрижим за земята.

— Наистина рядко зрелище, Дърк — каза Роб. — Идеята беше гениална.

Кълъм огледа брега. Видя алчност и завист и очи, които ги гледаха крадешком. „Господи — каза си той тихо, — благодаря Ти, че ме направи част от «Ноубъл хаус»! Благодаря Ти, че ме направи свое оръдие!“

Брок дойде на себе си.

— Горт, грабвай своите здравеняци и всички бегом!

— Какво?

— Бегом марш, по дяволите! — Гласът му беше тих и свиреп. — Въоръжени! След малко всички пирати езичници от Азия ще виснат на врата ни!

Горт си плю на петите.

Брок извади пищовите си и ги подаде на Нагрек.

— Ако някой се приближи на пет ярда, пръсни му черепа! — каза той и се отправи към Лонгстаф. — Мога ли да взема от вас тези войници, Ваше превъзходителство? Ще си имаме куп неприятности.

— А? Войници? Войници? — Лонгстаф гледаше среброто и примигваше. — Господ да ме убие, това истинско сребро ли е? Всичкото? Господ да ме убие, осемстотин хиляди лири сребро ли, казваш?

— Малко повече — отвърна Брок нетърпеливо. — Онези войници и моряци. Всеки, който носи оръжие, да го пази, за бога!

— О, въоръжени! Разбира се. Адмирале, разпоредете се, моля!

— Стой там! — изкрещя адмиралът, вбесен от алчността, изписана на всички лица, включително на офицерите от Кралската флота. Дотърчаха войници от военната флота, моряци и пехотинци.

— Застанете в кръг на петнайсет стъпки от съкровището. Сега един може да се приближи. Разбрано? — стрелна гневен поглед към Брок. — Сега аз отговарям за безопасността му за един час. После го отнесете където трябва.

— Много благодаря, адмирале! — каза Брок, като едва се въздържа да не изпсува.

После погледна към морето. Катерът на Горт се носеше бързо към „Уайт уич“. „Един час ще е достатъчен — помисли той, като проклинаше Струан и среброто. — Как, по дяволите, ще мога да разтоваря такова голямо количество? На коя компания да се доверя? с наближаващата война и вероятно без търговия? Ако търговията не замре, тогава ще купя сезонния чай. Ако търговията не е гарантирана, тогава акциите на всички компании отиват по дяволите. Освен на тези скапаняци от «Ноубъл хаус». Никаква банка, никакво скривалище и никаква сигурност! Как да се отървеш от среброто? Животът ти е в опасност. Трябваше да мислиш, по дяволите! Трябваше да разбереш, че точно това иска този мръсен педераст. Хубаво те подреди!“

Брок откъсна поглед от среброто и го насочи към Струан. Видя подигравателната усмивка и побесня.

— Денят още не е свършил, по дяволите!

— Точно така, Тайлър — отговори Струан. — Имаме още едно нещо за уреждане.

— Да, дявол да те вземе! — Брок тръгна през смълчаната тълпа към платформата.

Неочаквано Кълъм почувства как тревогата се върна и го заизмъчва още по-силно отпреди.

— Чуй, татко — побърза да каже той едва чуто, — чичо Роб е прав. Брок ще те остави на мира, когато наддаването стигне…

— Да не започваме отново, момчето ми, за бога! Могилата принадлежи на „Ноубъл хаус“.

Кълъм погледна баща си безпомощно. После се отдалечи.

— Какво, по дяволите, става с него? — попита Струан Роб.

— Не знам. Цял ден е неспокоен като разгонена кучка.

После Струан забеляза Сара, застанала с Кълъм в края на тълпата, с пребледняло лице, подобна на статуя. Той хвана ръката на Роб и го поведе към тях.

— Още ли не си казал на Сара, Роб? За това, че оставаме?

— Не.