Чтение онлайн

— Какво? — повтори Нина, вече ядосана. — Чакайте малко, излъгал сте ме? Просто сте търсил повод, за да разговаряте с мен?

— Моля да ме извините, ужасно съжалявам! Но трябваше да говоря с вас. Вие сте единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ. — Той отново огледа салона и гласът му се снижи до шепот. — Животът ми е застрашен!

— Да, от мен! — Нина се изправи и грабна лаптопа си.

Руст също скочи от мястото си, и протегна ръце в умолителен жест да я накара отново да седне.

— Моля ви, моля ви! Вашите родители ми бяха много добри приятели, особено баща ви. Свързваха ни толкова много неща. Включително страстта към непопулярните теории. — Умолителният му поглед внезапно се изостри. — Като Атлантида.

— Но това не ви дава правото да използвате родителите ми, за да ми привлечете вниманието.

— Знаете ли, защо изгубих работата си? — попита Руст с рязък тон. — Защото помогнах на баща ви. Тайно му дадох откритите нацистки документи, които го отведоха заедно с Лора по-близо от всякога до Атлантида. Когато разбраха какво съм направил, аз бях уволнен, опозорен — и накрая провалих брака си заради това. Сабрина ме напусна.

— Ако търсите съжаление, объркали сте човека — студено му отвърна Нина. — Моите родители загинаха заради това, което сте им дал.

— Вашите родители бяха готови да поемат всякакъв риск, който можеше да докаже, че са прави — възпротиви се Руст. — Знаете много добре, че това е така — познавахте ги. Търсенето на Атлантида беше тяхна страст, тяхна мания, която обсеби и вас. Без тях никога нямаше да откриете Атлантида. Изградихте работата си върху тяхната. — Нина не можеше да го отрече. По време на своите проучвания се беше възползвала максимално от записките на родителите си. — И също като тях поехте огромен риск, за да докажете своите теории. Е, аз също имам теория. Никой не вярва в нея — но никой не вярваше и на вашите родители, а те бяха прави. — След целия този поток от думи той сякаш се срина и напрежението от очакването на отговора й като че ли беше единственото, което го поддържаше. — Моля ви — каза тихо той. — Поне ме изслушайте.

Нина се поколеба. Тя осъзнаваше, че Руст се възползва от чувствата й и презираше както манипулативността, така и лъжата му. Но той нямаше да даде нацистките документи на родителите й, без да е наясно с рисковете, които поема, като им помага… и го беше заплатил с цената на кариерата и брака си.

— Добре — каза неохотно тя, все още ядосана, но гневът й леко започваше да се уталожва. — Добре, ще ви изслушам. Но само това. — Тя седна на стола. — Нищо друго не обещавам.

Руст въздъхна облекчено и седна в своя стол.

— Аз моля само за това.

Скръстила ръце, Нина го погледна с присвити очи.

— И така, разкажете ми теорията си.

— Моята теория — започна Руст, като отново снижи глас, — засяга Екскалибур, меча на крал Артур. Аз вярвам, че той е истински и че все още съществува. Дори знам как да го намеря.

— Добре, къде е той сега?

— Не знам.

Нина издиша ядосано през стиснатите си зъби.

— Но нали току-що казахте…

— Казах, че знам как да го намеря; това не е същото като да знам къде е. Винаги съм проявявал силен интерес към легендите за Артур, точно както родителите ти се интересуваха от Атлантида. И също като тях посветих много време и енергия, за да събера всяко парченце исторически факт, което успях да открия. Историята на крал Артур се простира далеч отвъд пределите на Британия. — Той погледна през прозореца към морето. — Тя достига чак до Близкия изток — където се крие едната от следите, които ще ни отведат до мястото, където лежи Екскалибур.

— Няма такова нещо като „нас“, Бернд — напомни му Нина. — Не и докато не ме убедите, че сте прав.

Руст сведе поглед към диска.

— И ще го направя — всичките ми проучвания се намират на този диск. — Той отново я погледна. — Знаеш крал Ричард Първи, нали?

— Ричард Лъвското сърце — каза Нина, кимайки.

— Когато Ричард потеглил на Третия кръстоносен поход през 1190 година, той взел със себе си един много специален предмет, дар от монасите в Гластънбърското абатство в западна Англия. Те му подарили един меч, който някога принадлежал на най-великите крале на Англия.

— Екскалибур?

Руст се усмихна.

— Не. Ричард си мислел, че носи Екскалибур, но монасите всъщност му дали първия меч на Артур, Калибърн. Това е моята теория — моята непопулярна мания.

Нина усещаше, че въпреки нежеланието си започва да изпитва интерес.

— Продължавайте.

— Според легендата Калибърн бил счупен в битка от крал Пелинор. Това може да е или може да не е истина, но за мен няма съмнение, че мечът е бил счупен. Парчетата са били запазени и тъй като това оръжие е било изключително важно, са били правени опити да го поправят. Но възстановеното оръжие никога няма да има силата на току-що изкованото, затова аз вярвам, че мечовете на Артур са нещо повече от обикновена стомана. По-късно отново ще се върна към това — продължи той, улавяйки любопитния поглед на Нина. — Затова Мерлин, който бил създал Калибърн, му изковал заместник.

— Нима смятате, че Мерлин наистина е съществувал?

— Има твърде много исторически източници за съществуването му, за да се съмнявам. Въпреки че не е бил магьосник — поне не в магическия смисъл. — Руст се усмихна многозначително на Нина. — Той създал ново оръжие за Артур, меч, който бил далеч по-силен от Калибърн — Екскалибур. Така, легендата разказва, че Артур е бил погребан в земите на абатството Гластънбъри. Но освен това монасите притежават и Калибърн, редом с много от другите съкровища на Артур.

— И как е попаднал в ръцете на Ричард Лъвското сърце?

— Абатството Гластънбъри било едно от най-богатите в Англия — обясни Руст. — Голяма част от богатството му идвала от връзката с легендата за Артур. И, разбира се, където има богатство, има и такива, които искат дял от него. Ричард не е представлявал изключение.

— И монасите му дали Екскалибур — каза Нина, преди да се усети накъде клони Руст. — Или по-скоро му казали, че това е Екскалибур, защото те нямали никакво намерение да му дадат истинския меч.

— Точно така! Екскалибур бил погребан в гробницата на Артур, черна каменна пирамида, която монасите открили през 1191 година — една година след като Ричард заминал на кръстоносен поход. Въпреки че „открили“ не е точната дума — те са знаели през цялото време къде се намира.

— Тогава са разкрили съществуването й — осъзна Нина.

Като разкриването на нова атракция в увеселителен парк.

— Да. Абатството пострадало при пожар и богатствата на манастира били използвани за ремонта му. Но гробницата на Артур щяла да им доведе много посетители… и техните пари.

— А какво се случило с гробницата? Знам със сигурност, че костите на крал Артур не са изложени никъде.

— Не, не са. След като гробницата била открита, телата на Артур и неговата кралица Гуиневир били преместени в самото абатство. Но когато около 1539 година Хенри Осми закрил манастирите…

— Под „закрил“ имате предвид „унищожил“, нали? — прекъсна го Нина.

— Точно така. Когато абатството било унищожено, с него заминала и гробницата и повече нищо не било открито.

— Значи единственото нещо, което останало от Артур, бил Калибърн?