Чтение онлайн

Джей Джей постоява по малко във всяка стая. Взема грижливо изгладените сгънати дрехи от паянтовата ракла и ги помирисва. Отваря малкия гардероб и прегръща единствените две рокли: една къса и черна, другата – дълга, широка и пъстра като на хипи.

Ляга върху неоправеното легло, притиска лице върху отпечатъка от главата върху възглавницата, останал от последния сън тук. Иска му се да бе дошъл по-рано, да бе прекарал повече време сред вещите , да я бе опознал по-добре. Колкото и болезнено да е това, той се отърсва от емоционалните спомени и отново излиза от къщата, заобикаля и отива до паркираната на една задна улица кола.

Качва се, потегля бавно и изгасва фаровете на петдесет метра преди къщата на Ем. На десет метра преди нея изключва двигателя и оставя стария автомобил да измине остатъка от разстоянието по инерция. Заобиколен от мрака, Джей Джей седи търпеливо на шофьорското място и наблюдава улицата, оглежда къщите наоколо. След пет минути смъква стъклото и се ослушва за приближаващи коли или хора.

Нищо. Това е най-мъртвият час на нощта.

Джей Джей пристъпва към действие. Бързо. Умно. Уверено. Отваря шофьорската врата, после – задната. Хваща Ем под мишниците и я вдига от седалката.

– Извинявай – прошепва, когато краката се провлачват по асфалта.

Тръгва заднешком и я довлича до вратата, която е оставил отворена, вкарва я в къщата.

Оставя я в антрето и спокойно се връща до колата си и затваря вратите.

Знае, че няма време за губене, не може да остане още с нея, колкото и да му се иска. Отива пак в къщата, затваря входната врата след себе си и кляка, за да подхване по-здраво своята любима. Вонята на разложено месо е ужасна, но няма значение. Той я вдига с две ръце като младоженец, който внася булката си през прага.

Олюлява се, докато изкачва стълбите, и отново се извинява, когато краката се удрят в стената. Под лунната светлина, проникваща от прозореца, той я полага върху леглото. Сякаш Бог осветява пътя му, за да му позволи да се прости със своята любима. Навежда се над бледото лице и я целува по устните. След това я покрива. Подпъхва долния чаршаф под нея. Притиска го плътно около тялото . Увива я хубаво.

– Лека нощ, царице моя – прошепва от прага. – Ще се видим в отвъдния свят.

101

ТОРИНО

Рикардо Кракси има чувството, че е прекарал цяла вечност смачкан в смърдящия, тих и клаустрофобичен саркофаг, превърнал се в негов затвор.

Има достатъчно опит, за да прецени, че го държат жив с някаква цел, затова животът му няма да бъде съзнателно прекратен сега. Това обаче не е голяма утеха. Освен това знае, че похитителите допускат и грешки – понякога фатални – и по небрежност може да оставят жертвите си да се задушат или да умрат от глад.

Кракси мобилизира всички умения, придобити от дългогодишен опит, и се опитва да забави пулса си. Колкото по-бавно тупти сърцето му, толкова по-бавно ще изразходи кислорода и ще живее по-дълго. Такава е математическата формула на оцеляването. Съсредоточава се толкова, че успява да почувства тихото тупкане на най-важния жизнен орган в гърдите си и сякаш чува как кръвта се забавя във вените му.

Шейсет и девет.

Петдесет и две.

Четиридесет и седем.

Това е най-ниското, което може да постигне. Четиридесет и седем удара в минута.

Преди двайсет години можеше да забави пулса си с още десет удара, но времето на най-добрата му спортна форма е отдавна минало.

– Господин Кракси, буден ли сте?

Гласът го стряска. Вдига пулса му на над шейсет удара в минута. Звучи учтиво и особено. Английски с чужд акцент. Странно е, че се обръща толкова официално към него.

– Господин Кракси.

Идва отвсякъде около него.

– Чувате ли ме?

Някъде в тъмното има миниатюрен високоговорител. Кракси няма представа къде. Той опипва студения камък, но не успява да го намери. Запазва тишина. Фактът, че похитителят си е дал труд да монтира такова устройство, означава, че иска да разговаря с него. Е, като иска, да дойде и да го измъкне от това забравено от бога място.

Мълчанието е злато. Ако има късмет, така може да си осигури златна възможност да избяга.

– Господине! – гласът се усилва и този път Кракси различава ясно акцента.

Чуждестранен. Не европейски. Може би африкански? Не, не е африкански. Арабски.

От масивния камък се чува отегчена въздишка:

– Господине, неслучайно оставих жена ви жива. Ако отказвате да говорите с мен, сигурен съм, че мога да убедя нея.

– Какво искаш? – заговаря с напрегнат глас Кракси. – Ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

102

ЛОС АНДЖЕЛИС

Джей Джей криволичи по тъмните улички на Гардена, после по яркоосветената магистрала продължава към Бойл Хайтс.

Време е да посети Джени Харисън. Часовникът на таблото показва малко след четири. Има само два часа до изгрева, когато клетниците от петъчната нощна смяна ще започнат да се прибират и към автобусните спирки ще тръгнат други, недоволни, че се налага да работят в събота сутрин.

Трябва да действа бързо. Голямата стара къща тъне в пълен мрак. Той спира на улицата на абсолютно същото място, както при предишното си идване. Отново остава седнал, със смъкнато стъкло, наблюдава и се ослушва, чака да види дали някой е чул колата му и ще има глупостта да провери какво става.

В четири и десет се навежда през дясната седалка, взема автомобилната щанга, която е сложил там предварително, и слиза. Бързо минава по улицата, влиза през портата и пресича двора. Проскубаната морава наоколо мирише на кучешки изпражнения и от двете страни на пътеката има разхвърляни фасове.

Джей Джей се вмъква във входа на къщата, обръща се и се оглежда. Не се вижда нищо. Няма движение. Няма шум. Няма хора. Той хваща голямата топка на входната врата и я завърта. Ако има късмет, бравата може да е стара и да поддаде малко, колкото да му позволи да пъхне щангата.

Вратата обаче е отключена. Обхваща го радост. Тази нощ Бог наистина бди над него. Той влиза във вестибюла и типичната миризма на стара къща, в която живеят много квартиранти, удря носа му. Това го отвращава. Колко подходящо лобно място за Джени Харисън. Наоколо има няколко врати – повече, отколкото предполагаше – всичките кафяви и всичките без номера.

Джей Джей отива до основата на стълбите. Изважда мобилния си телефон и набира номера, който му даде Джени. Не очаква тя да вдигне. Сигналът отлита някъде в киберпространството. Изщракване. После над главата му се чува телефонен звън.