Чтение онлайн

— Да, ваша светлост.

— Добре тогава. Призовете го.

Дийн Пауъл не беше само ядосан от сблъсъка с Фримън — беше и амбициран до крайност. Сега искаше да спечели не само, за да окачи още един скалп на колана си или за да спечели една дължина преднина в изборите. Фримън, който винаги се сражаваше за победа, бе повишил залозите и сега за Пауъл всичко се превръщаше във въпрос на чест. Смяташе да победи не само като вкара Дженифър Уит в затвора, а и като натрие носа на своя съперник.

Харди отвори папката си и намери данните за шофьора на пощенския пикап. Бутна листа пред Дженифър и Фримън, за да могат да го прочетат, но Дейвид не му обърна никакво внимание. Възможно ли беше да е научил цялата папка наизуст? Или не искаше да покаже, че не е?

Господин Фред Ривера зае свидетелската банка, видимо смутен, но и донякъде развълнуван от събитието и от факта, че му се плащаше, за да не отиде на работа. Беше със служебната си униформа и седеше на ръба на стола, нащрек, за да не пропусне нещо важно.

— Господин Ривера — Пауъл застана на около три метра от свидетеля и започна бавно да се поклаща напред-назад, — доставихте ли пакет в дома на семейство Уит на 28 декември миналата година, понеделника след Коледа?

— Да, господине, доставих.

След това Пауъл показа, че пакетът е бил доставен точно в 9:30, когато Лари и Матю Уит все още са били живи. Фред разпозна снимка на Лари, подпечатана като веществено доказателство. Показана беше и разписката с подписа на получателя. За да установи времето съвсем точно, Пауъл представи и компютърната разпечатка от „Федерал Експрес“, от която бе видно, че Фред е регистрирал доставката в 9:31.

Пауъл премина нататък — онази сутрин Фред не бе видял никой по улицата. После, без да сменя ритъма, прокурорът се отклони от сценария, който бяха предвидили Фримън и Харди:

— Господин Ривера, вие разговаряхте с инспектор Теръл за събитията онази сутрин и описахте пред него поведението на господин Уит, нали?

— Дето казах, че бил стегнат ли?

Фримън вдигна пръст, за да възрази срещу този отговор и поиска свидетелят да се конкретизира. Вилърс го прие.

— Господин Ривера, какво направи господин Уит, когато отвори вратата?

— Ами… открехна я съвсем малко. Подадох му пакета и се опитах да му подам и кочана с разписките, за да подпише, но той държеше пакета и нямаше къде да го остави. Мисля, че това го изкара от кожата.

Фримън, който все още се питаше накъде ще отведе всичко това, вдигна отново пръст.

— Ваша светлост, същото възражение.

Вилърс се наклони към свидетеля.

— Господин Ривера — каза тя, — искаме да чуем само какво сте го видели да прави, а не какво сте си мислили, че чувства.

Ривера започваше да губи самообладание. Никой от полицаите и прокурорите, с които бе разговарял досега, не го бе карал да отговаря по този начин. Добре дошъл в съдебната зала, помисли си Харди.

— Какво направи тогава господин Уит? — Пауъл изведнъж се превърна в доброто приятелче, винаги готово да помогне в трудна ситуация.

— Обърна се назад, за да подаде пакета на момчето.

— Вие видяхте ли момчето?

— Не, тогава не го видях. Беше зад вратата.

— Тогава как разбрахте, че е било то?

— Видях го как изтича, за да покаже пакета на майка си.

Фримън запрелиства протоколите с разпитите на Ривера.

— Чувал ли си такова нещо? — попита той Харди шепнешком и без да изчака отговор, стана. — Ваша светлост, възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на момчето.

Дейвид Фримън изглеждаше разтревожен и имаше защо. Ако обвинението успееше да докаже, че Дженифър си е била у дома в 9:30, а от предоставените им документи не личеше, че това е възможно, загубата за защитата щеше да е значителна.

Вилърс вдигна очи към тавана.

— Не се съмнявам, че господин Пауъл ще смени фразата.

Прокурорът, без да му мигне окото, се усмихна на Ривера и продължи:

— Доктор Уит подаде пакета на момчето. Каза ли му то нещо при това?

— Каза: „Отивам да го покажа на мама“.

Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.

— Свидетелят е ваш — обяви той след това.

Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си — не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал да спечели екскурзията до Хавай, обявена по радиото. В резултат на това целта на Фримън беше да установи времето на доставката, а не дали Матю е хукнал при майка си.

Старата мечка се изправи бавно и мъчително, но когато стигна до мястото пред свидетеля, вече по нищо не личеше, че е понесъл удар. Усмихна му се, кимна дружелюбно и заговори:

— Господин Ривера, през последните два месеца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?

— Да, господине.

— И при тези разговори питах ли ви дали сте видели госпожа Уит при доставянето на пакета на двайсет и осми декември?

— Да, господине.

— И какво отговорихте вие?

— Че не съм я видял.

— А чухте ли гласа й? Може би е пеела под душа или нещо такова? Или пък е местела мебелите?

Фримън се възползваше от правото на защитата да подвежда свидетеля при кръстосания разпит. С тона си, освен това, той целеше да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.

Беше възнаграден. Ривера се ухили и се отпусна.

— Не, не, не съм чул никой да пее или да мести мебели.

— Когато момчето хукна към майка си, чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо друго?

Рискован въпрос — един утвърдителен отговор би бил болезнен. Но от друга страна Фримън знаеше каква скованост и тишина са царели в къщата на семейство Уит, така че рискът бе оправдан.

Момент за размисъл. Харди хвърли поглед към съдебните заседатели. Слушаха внимателно. Всички погледи бяха приковани в Ривера.

— Не, не помня такова нещо.

След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.

— Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?