Чтение онлайн

Не беше лесно, но се оказа, че си струва.

37

Както Харди предполагаше, Антъни Алварес създаде сериозни проблеми.

Никаква полза от това, че изглеждаше безупречно като търговец на автомобили — малък, добре оформен бял мустак, приятно лице, късо подстригана коса. Костюмът му беше елегантен — нито крещящ, нито вехт. Седеше спокойно, но и внушително, говорът му вдъхваше респект. В продължение на трийсет години бе работил за града като пожарникар и се бе пенсионирал като заместник началник на службата. Сега прекарвал по-голямата част от времето си у дома, където се грижел за жена си, която била на легло заради проблеми с белите дробове. С една дума, ако свидетелстваше в полза на защитата, щеше да е Божи дар.

Пауъл започна разпита внимателно и го остави да разкаже всичко така, както го е видял.

— Беше много необикновено. Нашата улица е тиха през повечето време и гърмежите ме изненадаха, но не им обърнах особено внимание. После се замислих. Прозвучаха много бързо един след друг и реших да видя дали не е станало нещо сериозно.

— И какво направихте?

— Стаята на Мери… това е жена ми… е на втория етаж и гледа към задния двор. Бях при нея и й четях някаква книга. След втория изстрел излязох в коридора и надникнах през прозореца на стълбата, който е към улицата… „Олимпия Уей“.

— Видяхте ли нещо на улицата?

— Да. Една жена, облечена в спортен екип стоеше пред портата отсреща.

Бе ясно, че Пауъл старателно е научил свидетеля как да отговаря на въпросите му.

— Тази жена в залата ли е, господин Алварес?

Алварес не се поколеба нито миг.

— Да, в залата е. Седи ето там — посочи я с ръка. — На масата на защитата.

Пауъл кимна. Беше постигнал целта си.

— Моля да се запише в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата Дженифър Уит.

Залата зашумя, както се и очакваше, а Дженифър поклати глава. Вилърс удари с чукчето си и настоя за тишина в залата, а Харди се възползва от момента, наведе се към клиентката си и прошепна:

— Гледай в него! Гледай право е него!

Тя вдигна глава, но явно не издържа. Очите на Алварес бяха приковани в нея. Цялото му поведение говореше, че е твърдо убеден в обвинението си. Дженифър постепенно наведе глава и сложи ръцете си отпред на масата.

Това не убягна от вниманието на Пауъл и той хвърли победоносен поглед към Фримън. Но само за миг. После се обърна отново към свидетеля:

— Какво направихте след това?

Многото превъплъщения на Дейвид Фримън непрекъснато изненадваха Харди. Дейвид никога не провеждаше кръстосания разпит по един и същи начин. Понякога, както при госпожа Барбието, изобщо не ставаше и се налагаше да го подканят. Когато Пауъл приключи с Антъни Алварес, Фримън буквално се нахвърли върху свидетеля още от първия миг.

— Господин Алварес, току-що казахте, че сте видели госпожа Дженифър Уит да гледа към вратата на къщата си, застанала пред портата, нали?

— Да.

— Видяхте ли я да излиза от къщата?

— Не. Когато я видях, стоеше пред портата.

— И стигнахте до извода, че преди това е била вътре?

— Да.

— Че е била вътре, когато са се чули изстрелите?

— Да.

— И е излязла навън веднага след това, да кажем след минута, когато сте я видели?

— Да, точно така. Стигнах до това заключение.

— Но в действителност, преди да я видите, тя може да е била навсякъде другаде? Нагоре или надолу по улицата, в центъра на града?

Алварес се намръщи, а Пауъл възрази.

— Какво целите с този въпрос, господин Фримън? — попита Вилърс.

— Ваша светлост, изяснявам обстоятелството, че не е възможно свидетелят да е знаел точно къде се е намирала клиентката ми, когато са се чули изстрелите. Той предполага, че е била в къщата, защото твърди, че я е разпознал пред портата непосредствено след това. Тъй като смята, че я е видял пред портата, стига до извода, че преди това е била вътре. Но пред портата не е стояла Дженифър…

Вилърс кимна.

— Добре, няма да приема възражението. Продължавайте.

Добър отпор, помисли си Харди. Разбира се, нищо не доказваше, че Дженифър не е била в къщата, но пък съдебните заседатели ясно бяха чули, че свидетелят не е в състояние да потвърди категорично, че е била вътре. След показанията на Лайза Дженингс, щеше да стане съвсем ясно, че не е била и пред портата.

Протоколчикът прочете въпроса отново и Алварес се съгласи, че Дженифър Уит наистина би могла да е навсякъде другаде, освен в къщата.

— Но не би могла да стигне от центъра на града до портата за една минута — добави той.

Фримън му се усмихна топло.

— Разбира се, че не би могла. Тъкмо затова искам да съм съвсем сигурен, че пред портата сте видели именно Дженифър Уит, а не някоя друга жена. Питам ви отново, сигурен ли сте в това?

Алварес не се смути, но започваше да губи търпение.

— Да, сигурен съм.

— Но казахте, че е била с гръб към вас?

— Да.

— А след това е хукнала надолу по улицата?

— Точно така.

— Какво е положението на нейната къща спрямо вашата?

— Намират се една срещу друга.

— „Олимпия Уей“ равна улица ли е?

— Не. Доста стръмна е. Има може би три процента наклон.

— И къщата на семейство Уит е точно срещу вашата? Не малко по-нагоре или малко по-надолу?

Алварес нямаше представа какво иска Фримън и остана спокоен. Все пак се замисли за миг, за да реши дали не го тласкат към някакъв капан. Не забеляза нищо и отговори:

— Общо взето е отсреща, но сте прав, ако говорим точно, намира се съвсем малко по-надолу по склона.

Фримън продължи енергично:

— Не съм казвал нищо, за което да съм прав, господин Алварес. В момента говорите вие.

— Да. Къщата на семейство Уит е малко по-надолу от нашата.

— Значи застанахте на прозореца в коридора на втория етаж и гледахте към отсрещната страна на улицата, малко по-надолу по склона, където сте видели госпожа Уит с гръб към вас и тя веднага е хукнала, също надолу… тоест, отдалечила се е от вас. Това ли твърдите?

— Да — Алварес се облегна и скръсти крака. Постепенно чертите на лицето му се бяха изопнали.