Чтение онлайн

Пауъл забеляза капана и скочи:

— Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.

Вилърс се замисли над възражението прекалено дълго, за да може Фримън да се чувства комфортно. Понеже знаеше, че понякога капаните хващат този, който ги е заложил, предпочете да оттегли въпроса си. Не беше нужно съдебните заседатели да чуят още веднъж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.

Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.

— Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?

— Да.

— Не чухте и гласа й.

— Не.

Фримън се замисли за миг и реши, че няма да постигне нищо по-добро от това, а то не беше никак добро. Усмихна се самоуверено на съдебните заседатели и каза на Ривера:

— Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Пауъл надуши миризмата на кръв и стана, като заяви, че би желал да зададе още един-два допълнителни въпроса.

— Господин Ривера, какво направи доктор Уит, когато Матю хукна с пакета?

— Какво направи ли? Ами взе кочана, подписа се, погледна часовника си и вписа времето. После ми го върна.

— Каза ли нещо на сина си?

— Не, момчето вече го нямаше.

— Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?

— Възразявам! — изстреля Фримън.

Вилърс кимна.

— Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.

И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не вземат под внимание последния отговор. Но Пауъл знаеше какво е постигнал и освободи свидетеля с усмивка.

Фримън беснееше. Въпреки възраженията на Дженифър, бе настоял да прекарат обедната почивка в кантората. Имаше нужда да изпусне парата и не желаеше да го прави пред клиентката си.

— Изобщо не е споменавал, че Мат искал да показва скапания пакет на когото и да било!

Харди пиеше сода направо от бутилката и похапваше пържени картофи от чинийката в средата на заседателната маса.

— Днес го направи, Дейвид. А ти попита ли го?

— По дяволите!

— Това означава ли, че не си?

Но изглежда нищо не бе в състояние да убие апетита на възрастния адвокат. Дъвчеше сандвич с черен дроб и пиеше една от многото марки безалкохолна бира, които в Сан Франциско се приемаха за признак на политическа благонадеждност. Харди ги смяташе за бич Божи.

— Десет пъти го попитах, дали е виждал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.

— Ти мислиш ли, че е била там?

Фримън преглътна хапката.

— Съдебните заседатели го мислят, Диз. Трябва да ги убедим, че не е била, защото… сещаш ли се какво ще стане?

Харди се сещаше. Остана за миг мълчалив, като се наслаждаваше на факта, че Фримън се препъва в собствената си самоувереност, че става жертва не собствената си небрежност. Но това не бе никаква утеха за Дженифър.

Следобед отново призоваха доктор Страут, но този път мина без инциденти. За никой не бе изненада, че Лари и Мат са били застреляни от упор с пистолета на Лари и са умрели почти моментално от раните. Фримън би могъл да опита да го обърка в някоя дреболия, но общо взето не можеше да се надява, че ще постави под съмнение основната и неоспорима истина в показанията му. Нямаше смисъл да отегчава съдебните заседатели. Би могъл да оспори заключението, че е използван пистолетът на Лари, но пък отпечатъците от пръстите…

Следващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубава пакистанка на около трийсет и пет. Пауъл я накара да потвърди, че върху гилзите и пълнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…

Фримън застана пред нея.

— Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?

— Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.

— Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?

Ая Фарек погледна листа в ръцете си.

— Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.

— Контейнер за боклук? Какъв контейнер? — Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.

Пауъл стана.

— Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.

Вилърс кимна с безизразно лице.

— Продължавайте по същество, господин Фримън.

— Добре, да поговорим за пръстовите отпечатъци. — Фримън отново заля съдебните заседатели, този път с разочарованието си. Беше сигурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подробности за контейнера, но щяха да чакат не по негова вина. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворение на учтивостта:

— Госпожо Фарек, колко време се запазват отпечатъците от пръсти?

Тя се намръщи.

— Понякога много дълго.

— Много дълго? Месец? Година?

— Да, съвсем спокойно.

— А колко стари бяха отпечатъците на Дженифър Уит, които открихте по пълнителя и гилзите?

— Не знам. Няма начин да се определи.

— Не е ли възможно да се изследват за остатъчна влага или нещо такова?

— Не е. Отпечатъците от пръсти са на мазна основа. Не могат да изсъхнат като вода.

— Значи е възможно да е пипала този пълнител и патроните по всяко време?

— Да.

— И не непременно в деня на убийството?

Пауъл стана.

— Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

Фримън се усмихна:

— Точно така. — Каза го, сякаш за тази истина се бе борил седмици наред. — Нямам повече въпроси.

Въпреки увертюрата, Сид Парментие не можа да добави нищо ново или сензационно във връзка с контейнера за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставя без последствие дори и неутралните показания. Реши, че е изпълнил квотата си, като се бе отказал от кръстосания разпит на Страут и скочи веднага след като Пауъл приключи.