Чтение онлайн

Към другия край на стаята и към края на един мит. Страшилището на квартала се е оказало крехко като порцелан. Просто никой не се е сетил или не е успял да го доближи на един юмрук разстояние. А силата му е била само в тоя черен маузер.

— Не стойте като сомнамбул — промърморвам на дамата. — Донесете ми малко превързочни материали.

Линда избързва до кухнята и се връща с някакви въжета за пране.

— О, Питър — мърмори тя виновно, като ми подава материалите. — Само преди минута бях убедена, че сте най-големият подлец на земята.

— Не се тровете с миналото — съветвам я. — Снемете по-добре кожите от онова кресло.

Поставям безсилния Марк във въпросното кресло. Ала макар и безсилен, той все се опитва да се извърта, тъй че ме принуждава да прибягна този път вече до наркозата на нокаута и да приспя, додето го затегна солидно в креслото и му натикам една кърпа в устата. Сетне превързвам здраво муцуната му, за да не се опитва да изплюва кърпата и подсещам Линда:

— Вие май съвсем изоставихте закуската…

— О, Питър — произнася тя с мелодичния си глас. — Все още не мога да повярвам, че ми спасихте живота. Бях решила вече, че сте най-големият възможен подлец!

— Дори по-голям от Дрейк?

— Дрейк не е подлец — поклаща тя глава. — Дрейк е чудовище.

Но аз без да искам съм насочил мисълта й към нещастния стар вдовец, тъй че не съм изненадан, когато запитва:

— А сега, Питър? Какво ще правим сега?

— Ще закусим — отвръщам. — Какво друго? Ако вие все пак благоволите да се сетите, че водата за кафето отдавна вече ври.

Какво ще правим сега? — Въпросът на мис Грей действително не е без значение. И той възниква с цялата си острота още по време на закуската. Защото ако Марк за момента е обезвреден, това съвсем не важи за шефа му. И съвсем естествено е продължителното отсъствие на посланика на смъртта да събуди подозрение у Дрейк, а подозрението да доведе до проверка.

— Ще трябва незабавно да напуснете тая квартира и да се пренесете някъде другаде — казвам на Линда, като въпреки дъжда я извеждам за малко на улицата.

Тоя микрофон сигурно още работи.

— Къде другаде? И как така „незабавно“? Ами наемът, багажът?

— Оставете тия подробности. Единствено важното в момента е да измислите къде бихте могли да се подслоните за известно време. При положение, че хотелите не са препоръчителни.

Прочее тя се заема да мисли и да изброява гласно няколкото връзки с приятелки от детинството, чиито следи все още не е загубила. Най-сетне изборът ни спира на млада дама, работеща в някакво архитектурно бюро и живееща в Челси. Изтичваме под дъжда до близката телефонна кабина. Архитектката отсъствува от бюрото поради заболяване, обаче там присъствува домашният й номер, така че Линда все пак успява да се свърже с нея и понеже тоя понеделник работите са тръгнали на добре, успява бързо да уреди принудителното си гостуване.

Качваме се отново в квартирата и додето мис Грей приготвя лекия си багаж, аз за всеки случай премествам Марк, тъй както си е завързан на креслото, в килера, дето го и заключвам.

Малко по-късно ние вече летим с метрото към Челси, понеже в тоя град с претоварено движение с метрото винаги се пътува по-бързо и понеже, когато искаш да изчезнеш безследно, наемането на такси не е желателно.

Оказва се, че приятелката на Линда още не е на смъртно легло, а страда от невинна простуда, тъй че дамата сама ни отваря, а после следват неизбежните радостни възклицания, които ще се въздържа да възпроизвеждам, тъй като преди още да са приключили, вече съм поел пътя назад.

Спускам се отново в подземията на метрото, вмирисани на застоял тютюнев дим и влага, улучвам една свободна телефонна кабина и набирам номера:

— Мистър Мортън?… Тук е Питър…

— А, да, Питър… — чувам в слушалката басовия глас, който не изразява нито изненада, нито удоволствие.

— Бих искал да ви видя за малко. И ако може — веднага.

— Толкова ли е бързо?

— Бързо е, мистър Мортън.

— Е, тогава пристигайте!

Което и правя, макар и не светкавично, понеже логиката на подземния маршрут изисква да поема една линия, а сетне да се прехвърля на втора. Така или иначе, точно в часа, когато рентиерите и домоседите се отпускат на дивана за лека следобедна дрямка, аз позвънявам на вратата на американеца и няколко секунди по-късно се изправям лице срещу лице с горилата в раирана жилетка. Домашното животно, очевидно информирано за посещението ми, ме въвежда без излишни въпроси в коридора, а оттам и в познатия вече кабинет.

— Съжалявам, че ви наруших почивката, но събитията от известно време насам започнаха прекалено да се ускоряват, за което съм длъжен да ви информирам.

— Добре, добре — кима спокойно, да не кажа сънливо Мортън, който, както съм и очаквал, се намира не зад бюрото си, а на дивана. — Оставете тоя официален тон, сядайте и разправяйте.

Започвам отзад напред, сиреч от опита за покушение в квартирата на Линда и от проблема за бъдещето на Марк.

— Това е, ако се не лъжа, същият човек, който ликвидира Ларкин? — подхвърля домакинът.

— Същият.

— В такъв случай можете да бъдете спокоен, че ще се погрижим веднага за него. Напишете само на едно листче точния адрес.

Изпълнявам нареждането. Домакинът поема листчето и открехнал вратата, го подава на лакея, като му прошепва нещо.

— Смятайте този въпрос за уреден и минавайте нататък — промърморва Мортън, като взема една пура от кутията върху масичката, преди да се настани отново на дивана.

Връщам се прочее малко по-назад и по-точно към събитията от предната вечер:

— Снощи Дрейк ми нареди да напиша картичките, което и сторих.

— Съдържанието?

— „Фрина“, 23 октомври, Варна.

— А размерът на партидата?

— Петнайсет килограма хероин.

Мортън подсвирва леко в знак на почти приятна изненада:

— Значи старият глупак най-сетне се е преборил с нерешителността си!…

— Той смята, че трябва напълно да се използува каналът, преди да се е намесило ЦРУ.

— Е, да, вечната история: хората се сещат, че трябва да бързат чак когато стане много късно.

— След тая пратка Дрейк проектира едно продължително изчакване, преди отново да използува канала.

— Това са вече проекти за задгробния живот — маха небрежно с ръка Мортън. — Кажете по-добре кога приблизително може да се очаква според вас партидата във Виена.

— Приблизително подир две седмици. А може би и малко по-късно. Това зависи от маршрута на шлепа.

Имам чувството, че с няколкото си оскъдни фрази съм му доставил цялата необходима информация, за да може да ме ликвидира тутакси, без да загуби нищо от това. За пристигането на стоката Виена ще бъде уведомена своевременно и също тъй своевременно Виена ще информира телеграфически Дрейк или оня, който го замества. И всичко оттук нататък може да се движи и без помощта на Питър. Така че нека Питър да върви по дяволите. Нали Дрейк и на оня свят ще има нужда от секретар.

— Мисля, че всичко е наред — чувам басовия глас на домакина.

Той смуче блажено пурата си и съзерцава разсеяно голямото зеленикаво огледало над камината. Нищо чудно, ако тъкмо в тоя момент решава съдбата ми.

— Дали всичко е наред, тепърва ще се види, мистър — позволявам си да забележа.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че при Дрейк това преборване с нерешителността, както сам се изразявате, граничи с лекомислие.

— А какво губим ние от неговото лекомислие? — поглежда ме с недоумение Мортън.