Чтение онлайн

— Добре. Сега ли?

— Да. Чакам те.

Той си изми зъбите отново, приглади косата си и десет минути по-късно застана пред стая 1520. Чувстваше се като второкурсник на първата си среща. Не се беше вълнувал така от последния футболен мач в гимназията.

За бога, той е Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и е тръгнал да разследва поредната си история, а тя — тя е само една жена. Я се стегни, приятелю.

Грей почука и зачака.

— Кой е?

— Грантам — отвърна той.

Ключът щракна и тя бавно отвори вратата. Косата я нямаше, но Дарби се усмихна и момичето от корицата на „Вог“ застана пред него и стисна здраво ръката му.

— Влез.

После затвори и заключи след него.

— Искаш ли нещо за пиене?

— С удоволствие. Какво имаш?

— Вода с лед.

— Чудесно. Почерпи ме една чаша.

Тя отиде в малката дневна, където телевизорът работеше без звук.

— Ела тук — извика го Дарби.

Той остави чантата си на масата и седна на дивана. Тя стоеше до барчето и за секунда той се възхити на тесните джинси. Без обувки. Прекалено широк памучен пуловер, яката на една страна, отдолу се виждаше презрамката на сутиена.

Подаде му чашата с вода и седна на един стол до вратата.

— Благодаря — рече той.

— Ял ли си? — запита тя.

— Не ми каза такова нещо.

— Извинявай — засмя се тя. — Много ми се струпа напоследък. Хайде да хапнем нещо тук.

Той кимна и й се усмихна.

— Чудесно. Поръчай каквото искаш.

— Умирам за мазен сандвич със сирене, пържени картофи и студена бира.

— Идеално.

Тя вдигна слушалката и поръча храната. Грантам отиде до прозореца и загледа светлинките, пълзящи по Пето авеню.

— Аз съм на двайсет и четири. Ти на колко си години? — Бе седнала на дивана и отпиваше от ледената вода.

Той се настани на стола най-близо до нея.

— На трийсет и осем. Един път женен. Разведен преди седем години и три месеца. Без деца. Живея сам с една котка. Защо избра тоя хотел?

— Имаше свободни стаи и аз ги убедих, че е важно да платя в брой и да не показвам никакви документи. Харесва ли ти?

— Не е лош. Малко е поостарял.

— Не сме тръгнали на почивка, нали знаеш?

— Добре де, не е лош. Колко време смяташ да изкараме тук?

Наблюдаваше го внимателно. Преди шест години бе публикувал книга с репортажи и макар че беше изчерпана, тя успя да намери един екземпляр в градската библиотека в Ню Орлиънс. Сега изглеждаше шест години по-възрастен от снимката на корицата, но явно с годините ставаше по-хубав. Особено с тия леко посребрени слепоочия.

— Не знам ти колко ще останеш — каза тя. — Моите планове се променят всяка минута. Може да видя някого на улицата и да отлетя за Нова Зеландия.

— Кога напусна Ню Орлиънс?

— Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж — там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.

— В безопасност си.

— За момента може би да. Но и двамата ще почнат да ни преследват отново, щом този материал се публикува. Ако, естествено, се публикува.

Грей разклати чашата с леда и се взря изпитателно в нея.

— Зависи какво ще ми кажеш. И също каква част от него може да бъде потвърдена от други източници.

— Потвържденията са си твоя работа. Ще ти кажа каквото знам, а от там нататък се оправяй сам.

— Кога почваме?

— След вечеря. Предпочитам да говоря на пълен стомах. Нали не бързаш?

— Разбира се, че не бързам. Разполагам с цяла нощ и цял ден утре, и другиден, и по други. Искам да кажа, ти говориш за най-голямата сензация от двайсет години насам, така че докато имаш какво да кажеш, аз съм насреща.

Дарби се усмихна и извърна поглед. Точно преди една седмица тя и Томас чакаха на бара в „Мутон“, за да се освободи масата им за вечеря. Той беше с черно копринено сако, дънкова риза, вълнена червена връзка и избелели памучни панталони. Без чорапи. Ризата беше разкопчана, а връзката разхлабена. Бяха говорили за пътешествието си и за Деня на благодарността, и за Гавин Верхик. Той пи много и набързо, и това не беше за пръв път. После Томас се напи и това й спаси живота.

Бе преживяла повече, отколкото за година през последната седмица, а сега разговаряше с един обикновен човек, който не желаеше смъртта й. Тя кръстоса крака на масичката. Присъствието му не я притесняваше. Отпусна се. Лицето му казваше: Довери ми се! И защо пък не? На кого другиго можеше да се довери?

— За какво мислиш? — запита той.

— За последната седмица. Дълга беше. Преди седем дни само си бях една студентка по право, която се скъсваше от напъване да стигне до първото място. А я ме виж на какво приличам сега.

Той наистина я гледаше. Опитваше се да се държи равнодушно, не да я зяпа като някой хлапак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Косата беше тъмна, много къса и доста стилна, но на него дългият вариант на вчерашния факс повече му харесваше.

— Разкажи ми за Томас Калахан — рече той.

— Защо?

— Не знам. Той е част от цялата история, нали?

— Да. Ще стигна и до него. По-късно.

— Добре. Майка ти в Бойси ли живее?

— Да, но тя не знае нищо. Къде е твоята майка?

— В Шорт Хилс, Ню Джърси — усмихна се той, сдъвка кубче лед и я зачака да заговори.

Дарби се бе унесла в мисли.

— Какво ти харесва в Ню Йорк? — запита накрая тя.

— Летището. Най-бързият начин да се измъкнеш.

— Бяхме двамата с Томас тук през лятото. По-горещо е от Ню Орлиънс.

Изведнъж Грантам осъзна, че пред него не седи просто една красива студентка, а вдовица в траур. Горкото момиче страдаше. И съвсем не се интересуваше от косата, дрехите или пък очите му. Беше много тъжна. По дяволите!

— Съжалявам за Томас — побърза да изрази съчувствието си той. — Няма да питам повече за него.

Тя се усмихна, но не каза нищо.

Някой почука. Силно. Дарби смъкна рязко краката си от масичката и впи поглед във вратата. После пое дълбоко дъх. Носеха вечерята.