Чтение онлайн

— Аз ще отворя — рече Грантам. — Успокой се.

В продължение на векове природата бе водила тиха, но гигантска по мащаби битка покрай бреговата ивица на земите, които по-късно щяха да се наричат Луизиана. Битка без външни сили. Битка за територия. Хората се бяха намесили съвсем отскоро. От юг океанът изтласкваше сушата все по-назад със своите приливи, ветрове и наводнения. От север Мисисипи непрестанно изливаше водите си и влачеше наноси; така захранваше блатата с утаечните слоеве, от които растителността там се нуждаеше. Солената вода от Мексиканския залив рушеше брега и съсипваше сладководните мочурища, унищожавайки тревите, които ги спасяваха от изчезване. Реката пък реагираше на свой ред, като изсмукваше половината континент и смъкваше почвата му в долната част на Луизиана. Тя бавно бе създала много делти, всяка от които в крайна сметка се затлачваше с наноси и я принуждаваше отново да променя пътя си. Около тези делти сега се простираха земите с буйна растителност, наречени влажни зони.

Беше епична битка, поредица от взаимни отстъпки, яростна борба между различни сили на природата. С постоянните подкрепления от могъщата река делтите не само удържаха позициите си срещу Залива, но и се увеличаваха.

Блатата и местността около тях бяха истинско чудо на еволюцията, развивала се по естествен път. Използвайки богатите наноси като храна, те се бяха превърнали в някакъв зелен рай от кипариси и дъбове, гъсталаци от тръстики и папур. Водите гъмжаха от рачета, скариди, стриди, костенурки, камбали, платики, крабове и алигатори. Крайбрежната низина бе чудесно убежище за всякакъв дивеч. Стотици видове мигриращи птици долитаха тук да снасят яйцата си.

Това царство на природата бе наистина огромно, безгранично богато, волно и кипящо от живот.

Но през 1930 година тук откриха нефт и издевателствата започнаха. Нефтените компании изкопаха петнайсет хиляди километра канали, за да стигнат до течното злато. Опасаха делтата с разрязващи чувствителната й плът дренажи и ровове. Раздраха блатата на парчета.

Пуснаха сонди, бликна нефт и те започнаха да копаят като бесни, за да стигнат до него. По тези канали солената вода от Залива навлизаше безпрепятствено навътре и в крайна сметка унищожи блатата.

Откакто бе открит нефт по тези места, океанът погълна десетки хиляди декара плодородна земя. Всяка година сто и петдесет квадратни километра от Луизиана изчезват завинаги.

През 1979 година една нефтена компания направи голям сондаж в Теребон Париш и попадна на находище. Беше обикновен ден на обикновена сонда, но находището се оказа необикновено. Имаше много нефт. Направиха друг сондаж на около двеста метра от него и попаднаха на друго. Пак голямо. Отдръпнаха се на километър и половина назад, пуснаха сондата и се натъкнаха на нещо по-голямо и от първите две. Пет километра по-нататък пак откриха богато находище.

Компанията затвори кладенците и започна да обмисля новосъздалата се ситуация. По всичко личеше, че са попаднали на огромно нефтено поле.

Компанията бе собственост на Виктор Матис, кейджун — местен жител със смесена кръв — от Лафайет, който бе спечелил и загубил няколко състояния, търсейки нефт в Южна Луизиана. Точно през 1979-а той разполагаше с много пари и което бе по-важно, имаше достъп до парите на други хора. Бързо се убеди, че е попаднал на огромно находище. И започна да откупува земята около затворените кладенци.

В нефтения бизнес тайните са от жизнено значение, но трудно се опазват. А Матис знаеше, че ако хвърли прекалено много средства, всички ще се спуснат да копаят като бесни около новата му златна мина. Той беше безкрайно търпелив човек, който добре обмисляше всеки свой ход. Затова огледа нещата от всички страни и се прости с идеята бързо да спечели пари. Реши, че трябва да притежава всичко. Затвори се с адвокатите и съветниците си и заедно изготвиха плана за методичното изземване на земята наоколо, използвайки имената на безброй други компании. Образуваха нови фирми, използваха някои от старите, изкупиха изцяло или частично ония, които се опитваха да се борят, и пристъпиха към завладяването на терени.

Хората в бранша познаваха Матис и бяха наясно, че той има пари и може да набави още много. Матис пък знаеше, че те знаят, така че тихичко стовари върху главите на собствениците на Теребон Париш две дузини никому неизвестни фирмички. Този ход се оказа изцяло успешен.

Намерението му беше да придобие територията, после да прокопае още един канал през злощастните, обсадени земи, та неговите хора и съоръжения да стигат до сондите и нефтът да бъде изнасян без много-много суетня и шум. Каналът щеше да е дълъг петдесет километра и два пъти по-широк от другите. Движението по него щеше да е доста натоварено.

Матис беше богат човек и затова, естествено, бе и твърде популярен сред политиците и правителствената бюрокрация. Играеше играта им майсторски и наложеше ли се, щедро раздаваше пари. Обичаше политиката, но мразеше публичните изяви. Страдаше от параноя и предпочиташе усамотението.

И докато закупуването на земята вървеше като по ноти, Матис изведнъж остана без пари. В началото на осемдесетте години в икономиката настъпи спад и другите му сонди спряха работа. Трябваха му много средства и той затърси партньори, които да са готови да ги дадат и да си държат езика зад зъбите. Така че съзнателно прескочи тексаските богаташи, отиде в чужбина и намери някакви араби, които разгледаха картите му и се убедиха, че наистина е попаднал на огромно находище от нефт и природен газ. Те заплатиха за участието си в бъдещото производство и Матис отново разполагаше с много пари.

Той пак подхвърли по нещо тук-там и получи разрешение да си пробие път през блатистите низини, обрасли с кипариси и каква ли не екзотична растителност. Нещата постепенно си идваха на мястото и Матис вече усещаше уханието на един милиард долара. А може би два или три.

И тогава се случи нещо непредвидено. Бе заведено дело за прекратяване на сондажите и прокопаването на канали. Ищецът беше някаква неясна екологична организацийка, известна просто като Грийн Фънд, Зеления фонд.

Делото дойде съвсем неочаквано, защото от петдесет години насам Луизиана се бе оставила да я поглъщат на парчета и да я замърсяват нефтени компании и хора като Виктор Матис. Беше си чисто и просто една сделка. В нефтения бизнес работеха много хора и там плащаха добре. От данъците за нефта и природния газ, събирани в Батън Руж, се плащаха заплатите на държавните служители. Малките селца из блатата се превърнаха в проспериращи градове. Политиците от губернатор надолу вземаха нефтените пари и играеха по правилата. Всичко си вървеше от добре по-добре и много важно, че някаква си заблатена земя била пострадала.

Зеленият фонд заведе делото в Окръжния съд на Лафайет. Един федерален съдия спря работата по проекта на Матис до приключването на процеса. По всички въпроси.

Матис направо полудя. Прекара седмици с адвокатите си, обмисляйки какви ли не планове и ходове. Не би пожалил нищо, за да спечели. Правете каквото трябва, нареди им той. Нарушавайте разпоредби, заобикаляйте закони, наемайте експерти, възлагайте проучвания, режете гърла, харчете колкото искате пари. Само спечелете това проклето дело.

И преди не бе обичал много-много публичните изяви, а сега съвсем изчезна. Премести се на Бахамските острови и действаше от въоръжената си крепост в Лайфорд Кей. Един път седмично отиваше до Ню Орлиънс, за да се срещне с адвокатите, после се връщаше на острова.

Макар и вече невидим, той се постара даренията му за политиците да се увеличат. Съкровището му си беше все още на сигурно място под земята на Теребон Париш, и един ден той щеше да го извади. Но човек никога не знаеше кога ще му се наложи да си събира вересиите и откъде.