Чтение онлайн

Оттук следва, че култът към бика на древните жители на Чатал Хююк, подобно и на останалите народи, има връзка с култа към мъртвите.

Защо подобни сведения продължават да бъдат игнорирани?

Не само най-новите разкопки на гробници на богинята Хатор, проведени от египтянина д-р Абд ел-Халим Hyp ел-Дин близо до Суецкия канал, датиращи строежа около 4800 г. пр. Хр., налагат драстична редакция на династическите преброявания. Но и преданията за Космоса, потвърдени днес чрез най-модерната техника, направо плачат за ново тълкуване. Защото съществуват наблюдения, записани от египетското духовенство, които показват, че още тогава най-древните постройки са били ориентирани по Слънцето и по непреходните звезди. Но според нашите египтолози в този период не би могло да съществува прецизно наблюдение на космическите тела. А дори и в Стария завет се съобщава за тридневно слънчево затъмнение, Изход 10:21–23:

Макар казаното от Библията за тридневното слънчево затъмнение да звучи невероятно, то се потвърждава и от древните египтяни. Преданията на египетските жреци дори са от по-природонаучно естество и съответно могат да бъдат проследени с по-голяма точност.

Орбитата, която в продължение на една година Слънцето прекосява в небето от запад на изток, се нарича Зодиак или еклиптика. На 21 март, в началото на пролетта, Слънцето се намира в точката на равноденствие. Този е един от двата дни, когато през годината часовете на деня и нощта са равни. Противоположният момент на пролетното равноденствие е есенното равноденствие на 21 септември. От друга страна, на 21 юни е лятното слънцестоене, а на 21 декември — зимното слънцестоене. Астрологичното познание за прецесията е било известно на народите на Месопотамия още от най-древни времена. Както и фактът, че всяка година при пролетното равноденствие Слънцето не застава в една и съща позиция на Зодиака, а че то преминава през целия Зодиак и то в противоположната посока на еклиптиката.

Гръцкият астроном Хипарх от Александрия (180–125 г. пр. Хр.), сравнявайки своите с по-стари астрономически наблюдения, открил към 150 година пр. Хр., че в продължение на един век точката на пролетното равноденствие се измества с повече от един градус в западна посока. Късните астрономи на компютърната епоха определят тази разлика още по-точно — 71,74 години за един градус. В период от 25826,6 години точката на пролетното слънцестоене прави пълен кръг от 360 градуса. Този период наричаме Голямата или Платоническата година. Естествено при всички тези процеси става дума за привидни движения. Тъй като Земята не е перфектно кълбо, силите на Слънцето и Луната, които въздействат върху нея, не предизвикват абсолютно кръгово движение. По отношение на звездния небосклон земната ос се измества подобно на въртящ се пумпал. За един кратък период от време това прецесионно забавяне се извършва незабелязано, но при продължителен период то има съвсем конкретни последици и практическо въздействие върху съответната цивилизация, заела се сериозно с космическите наблюдения.

Между 4867 и 4787 г. пр. Хр. египтяните били свидетели на едно частично и три пълни слънчеви затъмнения, информация за които се е запазила през хилядолетията. Тогавашните жреци вероятно са сметнали за знак факта, че първото слънчево затъмнение протекло почти по едно и също време с изчезването от небосклона на непреходната звезда Алдебаран, която по онова време отбелязвала равноденствието на деня и нощта. Освен това на 27 юли 4867 г. пр. Хр. е било наблюдавано пълно слънчево затъмнение над местностите Бадари, Хамия и Мустагида. След това има информация за частично слънчево затъмнение през 4864 г. пр. Хр. в Абидос, Диосполис Парва, Хермонтис и Неха. След това през 4849 г. пр. Хр. се говори за второ пълно слънчево затъмнение над Абидос, Бадари и Диосполис Парва. Третото последно пълно затъмнение било наблюдавано през 4788 г. пр. Хр… До 4787 г. пр. Хр. от Неха е било възможно да се наблюдава Алдебаран по време на равноденствията, т. е. точно до годината преди сензационното пълно слънчево затъмнение. Египтологът Кристиян Лейц също споменава в книгата си «Въведение към египетската астрология» не само за съществуването на египетски слънчев календар поне от 4760 г. пр. Хр., но той прави и предположението, че египтяните още тогава са можели да пресметнат обиколката на Земята. Освен това са налице астрономически наблюдения на съзвездието Орион, които според египтоложката д-р Джейн Силърс се простират до 7300 г. пр. Хр. Следователно още преди 9300 години звездобройците от късната каменна епоха би трябвало да са познавали паралелната поява на първите звезди на Орион и положението на изгряващото слънце в прецесионния цикъл като две едновременни събития!

Кой състоящ се от ловци и събирачи народ обаче би могъл да извърши подобни наблюдения?

Странно, но днешните учени са почти сигурни къде и как се е развила нашата цивилизация. Но когато става дума за «защо» и «кога» относно развитието на човешката цивилизация, започват да стават несигурни. Всъщност не съществува дори една единствена причина, поради която точно човешкият вид е кривнал от еволюционната редица в процеса на историята, за да се установи като културно същество, още повече че при всички реконструкции на вида Homo отново и отново му се налага да пренаписва все по-стара дата. Едва на 21 ноември 1996 г. американски учени оповестиха, че откритата още през 1994 г. в Етиопия (Африка) челюстна кост на Homo habilis («сръчният човек») показва, че последният би трябвало да се е появил за първи път още преди 2,3 милиона години. Това автоматично означава редакция на миналото с 400 000 години. Много от опитите за реконструкция се затрудняват още повече и от факта, че ние всъщност не знаем в каква степен нашите прадеди са се доближавали до маймуните.

През 1866 г. германският зоолог Ернст Хекел (1834–1919) представя нова теория, основаваща се на делото на британеца Чарлз Дарвин (1809–1882), за «основния закон на биогенетиката». Той твърдял, че всяко живо същество по време на ембрионалното си развитие повтаря цялата родствена история на своите предци. Затова ембрионите на пилета, прасета, риби и хора по време на тази междинна фаза не можели да бъдат различени. Живот на тази теория дава и изследователската дейност на шведския природоизпитател Карл фон Линей, който в началото на 20. век се отдал на издирването на легендарния «опашат човек», в който той виждал липсващото звено между маймуната и съвременния човек. Още през 19. век редица френски антрополози провеждат множество експерименти в Централна Африка, за да търсят тайнствения народ «Ниам-ниамен», зад който уж се криел «опашатият човек». В действителност опашката е белег на всички гръбначни животни и се развива още в ранната ембрионална фаза, при човешкия ембрион дори още през 6-тата седмица на бременността.

През 1901 г. било родено момченце с 3,5 сантиметрова опашка, което заради наследствените си белези изглежда трябва да е потвърдило теорията за опашатите хора. Само след шест седмици опашката му станала 7,5 см, когато оперативно била отстранена. Но в действителност в случая ставало дума за мастни кости или извънредно удължение на опашната кост. Наистина от време на време продължават да се раждат деца с «истински» опашки, които по всички закони представлявали все още меки телесни части. След като в САЩ и днес могат да се срещнат деца с опашки, при направените им изследвания за маймунски белези учените са единодушни:

Теорията на Хекел се основава единствено на хрумването на изследователя, който — за да докаже своята теория, преднамерено фалшифицирал изследователските данни. Чак през 1997 г. научният екип на американския биолог д-р Майкъл Ричардсън успял да развенчае тази световна измама:

Дали тогава не трябва да поставим под съмнение и цялата еволюционна теория?

Според теорията на нашите антрополози по времето на плиоцена царувала дългогодишна суша. Сухият период продължил много милиони години и така унищожил обширните африкански гори. Освен това той унищожил хиляди растения и животни, но същевременно възникнали саваните, които предложили ново жизнено пространство. За големите тревопасни и хищни животни, които живеели в тях, започнала златна епоха. Успоредно с намаляването на горите по-слабите човекоподобни маймуни били изтласкани в саванните полета, където имало малко храна и почти никаква защита. Учените извеждат теорията си от това, че в саваната предците ни развили изправения вървеж;, което им помогнало да използват всичките си крайници в борбата за оцеляване. Впоследствие те загубили козината си и поведението им коренно се променило. Тази теория е призната в науката като «теория за саваната».

Наред с «теорията за саваната» обаче възможно е спусъкът за човешката еволюция да е представлявала някаква земноводна фаза, защото нашите прадеди би могло да са живели и във водата. Това съвсем не е толкова далече от истината, както би могло да прозвучи първоначално! Защото от всички видове земни бозайници има такива, които са се приспособили към живот във водата: китовете преди 70 милиона години, а преди 50 милиона години същото направили и копитните животни. Техни приемници са сирените, морските крави и дугонгите. Те всички били вегетарианци и се изхранвали с морски растения; но по-късно океаните били завладени от подобните на мечки хищници, от които се развили моржовете и морските лъвове. Но и гризачите, от които произлезли странните птицечовки, според популярната еволюционна теория са изминали същия път. Всички споменати видове са приемници на земните животни. Че и прародителите на хората са се заселвали по бреговете на моретата и се приспособявали към водата, твърди една нова теория, създадена едва през 1994 г. Според нея хората загубили козината си в морската вода, впоследствие развили изправена стойка и станали това, което сме ние днес. Тази противоположна на всяко училищно знание теория е «Теорията за водните маймуни». Тя е духовното дете на междувременно починалия професор от Оксфорд Алистър Харди (1901–1996).

При хората кожата е сраснала с един слой подкожна мастна тъкан, при кучетата, котките или човекоподобните маймуни — напротив, кожата лесно се отделя. Нашата кожа се е сраснала, както при китовете и други морски бозайници. Този феномен позволява да бъде обяснен, може би, единствено със земноводната фаза в еволюционната история на човека, защото всички морски бозайници имат подобна подкожна мастна тъкан.

Тя прави тялото аеродинамично, складира енергия и предлага защита. Човекът като «венец на творението» също притежава слой тлъстина. Подобно на морските бозайници тя има защитна функция, защото, ако увеличим теглото си, ставаме с голям корем, с дебели пръсти и закръглени бузи. Но маймуните не дебелеят!