Чтение онлайн

– Има новини от Потока, Ваше Височество – започна Рейджън.

– Потока? – избухна Юкор. – Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?

– Изкарали са тежка зима без солта – продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. – И е имало нападение...

– Нощите да ме вземат, Рейджън! – изкрещя Юкор. – Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!

Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.

– Да не са открили злато в Потока на Тибит? – попита той.

– Не, господарю – отвърна Рейджън, – но...

– Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?

– Не, господарю.

– Да не са открили бойните защити?

Рейджън поклати глава. – Разбира се, че не...

– Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? – попита Юкор.

– Не –намръщи се Рейджън.

– Хубаво – каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. – Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.

– Година и половина е прекалено дълго – осмели се Рейджън да упорства. – Населението се нуждае...

– Тогава иди безплатно – пресече го херцогът, – за да мога да си го позволя.

Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.

– Какво отговориха от Анжие? – настоя да узнае той.

– Имам писмо от херцог Райнбек – въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.

– Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?

Очите на Рейджън се свиха.

– Не, господарю – каза той. – Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.

Лицето на херцога почервения и Арлен си помисли, че ще се пръсне.

– По дяволите, Рейджън! – изкрещя той и удари с юмрук. – Нуждая се от тези дърва!

– Негово Величество е решил, че му трябват повече за въстановяването на Речен мост – каза Рейджън спокойно – в южното течение на Разделящата река.

Херцог Юкор изсъска и очите му добиха смъртоносен плам.

– Това е работа на първия министър на Райнбек – уведоми го Джоун. – Джансън от години насам се опитва да извоюва дял от мостовите такси за Райнбек.

– И защо да се задоволява само с дял, когато би могъл да има всичко? – съгласи се Юкор. – Какво му каза, че ще направя, когато ми предадеш новините?

Рейджън сви рамене.

– Неуместно е за един вестоносец да прави догадки. Какво според вас трябваше да му кажа?

– Че хората в дървени крепости не бива да подпалват чуждите дворове – изрева Юкор. – Не е нужно да ти напомням колко важна е дървесината за Мливари. Запасите ни от въглища се топят, а без гориво цялата руда и мините са безполезни, да не говорим, че половината град ще измръзне! Собственоръчно ще подпаля новия му Речен мост, преди да се стигне до там!

Рейджън се поклони, за да покаже, че признава този факт.

– Херцог Райнбек знае това – каза той – и ме упълномощи да отправя ново предложение.

– И то е? – попита Юкор и вдигна вежда.

– Материали за въстановяването на Речен мост и половината от таксите – предположи Джоун преди Рейджън да успее да си отвори устата. Тя примижа срещу вестоносеца: – И Речен мост остава на Анжиерска територия.

Рейджън кимна.

– Нощите да ме вземат! – изруга Юкор. – Създателю, Рейджън, ти на чия страна си?

– Аз съм вестоносец – отвърна гордо Рейджън. – Не вземам страни, само предавам какво ми е било казано.

Херцог Юкор скочи на крака.

– Кажи ми тогава за какво по нощния мрак ти плащам! – настоя да узнае той.

Рейджън килна главата си на една страна.

– А бихте ли предпочели да отидете в затвора, Ваше Височество? – кротко попита той.

При тези думи херцогът пребледня и не отговори. Арлен усети силата на простичката забележка на Рейджън. Желанието му да стане вестоносец, ако въобще имаше още накъде да расте, стана още по-силно.

Херцогът най-накрая кимна примирено.

– Ще помисля върху това – каза той. – Става късно. Свободен си.

– Има още нещо, господарю – допълни Рейджън и кимна на Арлен да излезе напред, но Джоун даде знак на пазачите да отворят вратата и по-едрите просители нахлуха обратно в залата. Вниманието на херцога вече беше отвлечено от вестоносеца.

Рейджън пресрещна Джоун, когато тя напусна мястото си до херцога.

– Майко – каза той, – става дума за момчето...

– Много съм заета, вестоносецо – каза Джоун и подсмръкна. – Може би ще се наложи да „избереш” да го доведеш по друго време, когато ще съм по-малко заета.

Тя се понесе величествено нататък с високо вирната брадичка.

Един от търговците приближи към тях. Мъжът приличаше на мечка и имаше само едно око, а другата му орбита беше чвор от одрана плът. На гърдите си носеше емблема, изобразяваща конник с копие и чанта.

– Радвам се да те видя здрав, Рейджън – каза човекът. – Ще се отбиеш утре сутрин до гилдията, за да докладваш, нали?

– Майстор Малкълм – каза Рейджън и се поклони. – И аз се радвам да Ви видя. Срещнах това момче, Арлен, на пътя...

– Между градовете? – попита изненадано майсторът. – Би трябвало да си по-предпазлив, момче!

– На цели дни от градовете – поясни Рейджън. – Защитите на момчето са по-добри от тези на много вестоносци.

При тези думи веждата на Малкълм се изви нагоре.

– Иска да бъде вестоносец – подчерта Рейджън.

– Не би могъл да поискаш по-достойна кариера – каза Малкълм на Арлен.

– Няма си никого в Мливари – продължи Рейджън. – Помислих, че ще може да чиракува в гилдията...