Чтение онлайн

***

Скоро след това момчетата вече бродеха из претъпкания пазар, който обикаляше главния площад на Мливари. Арлен купи за една сребърна звезда банички с месо от уличен продавач, а после, когато лицата им се покриха с мазнина, взе за няколко медничета и джоб бонбони от друг.

– Един ден ще стана жонгльор – каза Джейк с бонбон в устата, докато си проправяха път към мястото, където се събираха децата.

– Честна дума? – попита Арлен.

Джейк кимна.

– Гледай с’а – каза той, извади три дървени топчета от джоба си и ги подхвърли във въздуха. Арлен се разсмя миг по-късно, когато едното топче удари главата на Джейк, а другите две паднаха на земята в объркването.

– Още са ми мазни пръстите – каза Джейк, докато си гонеше топчетата.

– Сигурно – съгласи се Арлен. – А аз ще се регистрирам в Гилдията на вестносците, когато завърша чиракуването си при Коб.

– Аз мога да бъда твоят жонгльор! – извика Джейк. – Можем да се явим на изпита за пътна пригодност заедно!

Арлен го погледна.

– Някога виждал ли си демон? – попита той.

– Какво, да не мислиш, че нямам дупе за тая работа? – попита Джейк и го блъсна.

– Или мозък – отвърна Арлен и го блъсна в отговор.

Миг по-късно двамата вече се боричкаха на земята. Арлен все още беше дребен за възрастта си и Джейк скоро го закова на плочника.

– Добре, добре – разсмя се Арлен, – ще ти позволя да бъдеш моят жонгльор!

– Твоят жонгльор? – попита Джейк, без да го пуска. – По-скоро ти ще бъдеш моят вестоносец!

– Партньори? – предложи Арлен.

Джак се усмихна и помогна на Арлен да се изправи. Малко по-късно стояха върху каменни блокове на Градски площад и гледаха чираците от Гилдията на жонгльорите, които се премятаха и разиграваха пантомими, за да подгреят публиката за тазсутрешния главен изпълнител.

Арлен зяпна, като видя Кийрън да излиза на площада. Висок и слаб като червеноглава улична лампа, той просто не можеше да бъде сбъркан с друг. Тълпата избухна в овации.

– Това е Кийрън! – каза Джейк и затресе рамото на Арлен от въодушевление. – Тоя ми е любимият!

– Вярно ли? – каза Арлен, изненадан.

– Какво, ти кого харесваше? – попита Джейк. – Марли? Кой? Те не са герои като Кийрън!

– Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах – каза Арлен със съмнение.

– Ти познаваш Кийрън? – попита Джейк, ококорил очи.

– Веднъж дойде до Потока на Тибит – отвърна Арлен. – Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.

– Кийрън те е спасил?

– Рейджън ме спаси – поправи го Арлен. – Кийрън се стряскаше от всяка сянка.

– Да бе, да – каза Джейк. – Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?

– Сигурно – сви рамене Арлен.

Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.

– Изпей песента! – извика Джейк.

Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.

Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

“О, помощ” дочухме

от нечий глас чужд

Викът бе на малко дете.

“Изтичай при нас -

аз му викнах завчас –

с нас ще бъдеш добре защитен.”

Но момчето простена,

“Не мога, ранен съм”

и гласът му съвсем изтъня.

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

“Да пукнеш ли, искаш -

попита ме тихо –

там само ще срещнеш смъртта си.

Да помогнеш не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.”

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

“Дръж се смело, юнак -

викнах аз, запъхтян –

Пред ядрона не скланяй глава!

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.”

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

Тогаз разчертах

без страх, със замах,

сто защити навред покрай мен.

Демон зъл с хищен рев

насред мрака дойде

и изправи могъща снага.

И пред стращната мощ

в непрогледната нощ

моето копие бе просто шега.

Рогата му – копия!

Ноктите – куки!

Корубата – твърда и черна!

Лавина от злост,

планина здрава кост,

ме нападна със сила безмерна!

Момчето пищеше,

крака ми държеше,

аз защита последна рисувах!

Магията блесна

и демонът стресна,

живота си с ужас рискувах!

И каже ли някой,

че само зората,

ядроните в пепел превръща,

тази нощ аз научих:

и на друг това се случва.

Едноръкият демон – той също!

Кийрън завърши с превзет поклон, а Арлен стоеше шокиран, докато тълпата се хвърли да ръкопляска. Жонгльорът продължи да се покланя, а по чираците заваля порой от монети.

– Страхотно, а? – попита Джейк.

– Нищо общо с това, което се случи! – възкликна Арлен.

– Баща ми казва, че някакъв еднорък каменен демон напада защитите всяка нощ – каза Джейк. – Търси Кийрън.

– Кийрън дори не беше там! – извика Арлен. – Аз отрязах ръката на този демон!

Джейк изсумтя.

– Нощите да ме вземат, Арлен! Едва ли очакваш, че някой ще повярва на това.

Арлен се намуси, изправи се и завика: „Лъжец! Измамник!” Всички се обърнаха, за да видят кой говори, а Арлен скочи от камъка си и закрачи към Кийрън. Жонгльорът погледна напред и очите му се разшириха, беше го разпознал.