Чтение онлайн

– Какво според тебе го е прихванало? – попита Уорън.

Колегата му сви рамене.

Демонът изостави игрището и отново препусна нагоре по хълма. Писъците му звучаха почти измъчено, а когато пак се върна до портата, той яростно заудря по защитите. Ноктите му пръснаха дъжд от искри, отблъснати от могъщата магия.

– Това не се вижда всяка нощ – отбеляза Уорън. – Да го докладваме ли?

– Чак пък толкова! – отвърна Геймс. – На никой не му пука за дивотиите на някакъв изперкал демон, а и какво биха направили, дори да им пукаше?

– Срещу това нещо ли? – попита Уорън. – Най-много да се насерат.

***

Арлен се отмести от тезгяха, изтегна се и се изправи на крака. Слънцето отдавна беше залязло, а стомахът му къркореше раздразнено, но пекарят щеше да плати двойно, ако му поправеха защитите за една нощ, макар че по тези улици не се беше мяркал демон от един Създател знае кога. Надяваше се Коб да му е оставил нещо в тенджерата.

Арлен отвори задната врата на работилницата и се наведе навън, все още в безопасния полукръг от защити около входа. Огледа се в двете посоки и уверен, че е чисто, пристъпи на пътеката, внимателно, да не би да покрие някоя от защитите с крак.

Пътеката от работилницата на Коб до малката му колиба в задния двор беше по-безопасна от повечето къщи в Мливари и представляваше поредица от отделно защитени квадрати, направени от лят камък. Камъкът – Коб го наричаше “крит” – беше умение, останало от стария свят, чудо, нечувано в Потока на Тибит, но често срещано в Мливари. От смесването на силикатен прах, вар и чакъл се получаваше кална смес, която може да бъде оформена по какъвто си искаш начин.

При самото изливане на крита, в меката му повърхност, още докато съхнеше, можеха внимателно да се изписват защити, които се втвърдяваха в едва ли не вечна отбрана. Коб се бе занимавал с това, блокче по блокче, докато не беше завършил пътеката от дома до работилницата си. Дори едно от блокчетата да излезеше извън строя поради някаква причина, пешеходецът би могъл да просто да се премести на следващото или на предишното и да остане в безопасност от ядроните.

Ако можехме да направим такъв път, помисли си Арлен, светът би бил наш.

В колибата намери Коб, изгърбен над бюрото си, да размишлява над изписани с тебешир дъсчици.

– Тенджерата е топла – изсумтя майсторът, без да вдига поглед.

Арлен отиде до огнището в единствената стая в колибата и си напълни паница с гъстата яхния на Коб.

– Създателю, момче, ти си направил пълна бъркотия с това – изръмжа Коб, изпъна се и посочи към дъските.

– Половината от защитниците в Мливари предпочитат да запазят тайните си, дори да не получат нашите, половината от останалите продължават да ни предлагат пари вместо тайни, а останалата четвърт са заринали бюрото ми със списъци със защити, които биха разменили. Сортирането ще ни отнеме седмици!

– Но нещата ще се подобрят – каза Арлен, докато стръвнишки загребваше от манджата с коричка хляб, вместо с лъжица. Царевицата и бобът все още бяха твърди, а картофите кашави от преваряване, но не се оплакваше. Вече беше свикнал с твърдите, недорасли зеленчуци в Мливари, а и Коб никога не си правеше труда да ги вари по отделно.

– Смея да твърдя, че си прав – призна Коб, – но нощите да ме вземат! Кой би помислил, че съществуват толкова много различни защити в нашия град! Половината не съм ги виждал никога, а съм изучавал всеки защитен стълб и порта в Мливари, уверявам те!

Вдигна една дъсчица, изписана с тебешир.

– Ето този би разменил защити, които ще накарат демон да се обърне и да забрави с какво се е захванал, срещу защитата на майка ти, която прави стъклото здраво като стоманата. – Той поклати глава: – И всички те искат тайните на забранителните ти защити, момче. По-лесни са за рисуване без права пръчка и полукръг.

– Патерици за хората, които не могат да нарисуват една права линия – изхили се Арлен.

– Не всеки има талант като теб – изсумтя Коб.

– Талант? – попита Арлен.

– Не се оставяй това да ти замае главата – каза Коб, – но никога не съм виждал някой, който да прихване изкуството на защитите толкова бързо, колкото теб. Осемнайсет месеца откакто си чирак и вече правиш защити като калфа с петгодишен стаж.

– Мислех си за нашата сделка – каза Арлен.

Коб го погледна с любопитство.

– Ти ми обеща, че ако работя здраво – каза Арлен, – ще ме научиш как да оцелявам на пътя.

Те останаха с погледи, вперени един в друг, доста дълго.

– Аз спазих моята част от сделката – напомни му Арлен.

Коб издиша тежко.

– Май наистина успя – каза той. – Упражнявал ли си ездата си? – попита той.

Арлен кимна.

– Конярът на Рейджън ми дава да помагам с разхождането на конете.

– Удвои усилията си – каза Коб. – Конят на вестоносеца е неговият живот. Всяка нощ, в която конят те доведе до подслон, е още една нощ извън опасност.

Старият защитник се изправи на крака, отвори един шкаф и извади дебело, навито на руло платно.

– В седмиден, когато затваряме работилницата – каза той, – ще те тренирам да яздиш и ще те науча как да използваш тези неща.

Той остави платното на пода и го разгърна, при което откри няколко добре намаслени копия. Арлен ги огледа жадно.

Коб вдигна очи към звънчетата, когато едно малко момче влезе в работилницата му. Беше на около тринадесет, с разрошени черни къдрици и мъх над горната устна, който приличаше повече на мръсотия, отколкото на косми.

– Джейк, нали така? – попита защитникът. – Семейството ти работи на мелницата долу при източната стена? Веднъж ви направихме оферта за нови защити, но мелничарят избра друг доставчик.

– Точно така – каза момчето и закима.

– С какво мога да ти помогна? – попита Коб. – Господарят ти би ли желал нова оферта?

Джейк поклати глава.

– Дойдох само да проверя, дали Арлен иска да гледаме жонгльора днес?

Коб едва повярва на ушите си. Никога не беше виждал Арлен да говори с някого на неговата възраст, тъй като той предпочиташе да прекарва времето си в работа и четене, или пък да досажда с безкрайните си въпроси на вестоносците и защитниците, които влизаха в работилницата. Това беше изненада и то такава, която трябваше да се поощри.

– Арлен! – извика той.

Арлен излезе от задната стаичка на работилницата с книга в ръка. Едва не се блъсна в Джейк, преди да го забележи, но спря изведнъж.

– Джейк е дошъл да те вземе с него да гледате жонгльора – осведоми го Коб.

– Ще ми се да отида, наистина – извинително каза Арлен на Джейк, – но имам още...

– Нищо, което не може да почака – прекъсна го Коб. – Хайде, върви да се забавляваш.

Подаде на Арлен кесия с монети и избута двете момчета през вратата.