Чтение онлайн

Разбира се, дори да `u се нравеше някой от мъжете в града, Гаред се грижеше никой да не я доближава. На всеки, заловен да говори с Лийша за нещо друго освен билкарството – ако не се брои Ърни, – грубо му се напомняше, че в ума на едрия дървосекач тя все още е обещана. Дори послушник Джона се препотяваше, щом Лийша речеше да го поздрави.

Обучението `u скоро щеше да свърши. Седем години и един ден `u бяха прозвучали като цяла вечност, когато Бруна го каза, но годините се бяха претърколили, а краят щеше да дойде само след дни. Лийша вече ходеше сама в града, за да види тези, които се нуждаеха от услугите на билкарка, и много рядко искаше съвет от Бруна – само в случай на крайна нужда. На Бруна `u трябваше почивка.

– Херцогът преценява уменията на билкарката по това дали през годината новородените са повече от умрелите – беше казала Бруна онзи първи ден, – но ако се съсредоточиш между тези две крайности, след година хората от Хралупата на дърваря няма въобще да си спомнят как са живели без теб.

Това се беше оказало съвсем вярно. От този момент нататък Бруна я водеше навсякъде със себе си и пренебрегваше всички молби за дискретност. Тъй като се грижеше за неродените деца на повечето жени в града, а на половината от останалите вареше чай от пом, тя скоро ги принуди да се държат любезно с Лийша, а на нея `u разкриваше всички недъзи на телата им, без да `u мигне окото.

Но въпреки усилията, Лийша си оставаше външен човек. Жените си говореха все едно нея я нямаше и обменяха клюка след клюка, сякаш тя не беше човек, а възглавка за през нощта.

– Ами такава си, външна – рече Бруна, когато Лийша се осмели да се оплаче. – Не ти е работа да се занимаваш с живота им, а само със здравето им. Сложиш ли си престилката с джобовете, все едно се заклеваш да мълчиш, независимо какво чуваш. Билкарката се нуждае от доверие, за да си свърши работата, а доверието трябва да се заслужи. Нито една тайна не бива да напуска устата ти, освен ако запазването `u няма да ти попречи да излекуваш някой друг.

И така Лийша си държеше езика зад зъбите и жените бяха започнали да `u вярват. Щом спечели жените, мъжете скоро ги последваха, често пъти след сръчкване в гърба от страна на съпругата. Но въпреки всичко, престилката ги държеше на разстояние. Лийша бе виждала почти всеки мъж от селото разсъблечен, но досега не бе влизала с никого в интимна връзка. И макар жените да `u пееха възхвали и да `u пращаха подаръци, нямаше ни една, с която да сподели своите тайни.

И все пак Лийша беше далеч по-щастлива през последните седем години, отколкото през предишните тринадесет. Светът на Бруна бе много по-широк от този, за който майка `u я беше подготвяла. Имаше тъжни моменти, когато `u се налагаше да затваря нечии очи, но имаше и радостни, когато изваждаше поредното дете от майка му и предизвикваше с едно здраво шляпване първия му плач.

Скоро обучението `u щеше да завърши и Бруна щеше да се оттегли завинаги. Чуеше ли я сама да го казва, означаваше, че няма да живее дълго след това. Тази мисъл по всевъзможни начини караше Лийша да изпитва истински ужас.

Бруна беше за нея щит и копие, непробиваема защита срещу цялото село. Какво ще прави без тази защита? Лийша не можеше да се налага както Бруна, която крещеше заповеди и удряше глупаците. Но ако Бруна я няма, кой друг ще `u говори като на човек, а не като на билкарка? Кой ще издържа на сълзите `u и ще става свидетел на колебанията `u? Защото колебанието също означаваше нарушаване на доверието. Хората разчитаха, че билкарката им ще е уверена в себе си.

В най-съкровените `u мисли имаше даже нещо повече. Хралупата на дърваря вече `u изглеждаше малка. Вратите, които уроците на Бруна `u отвориха, не можеха да бъдат затворени лесно – постоянно `u напомняха не за това, което вече знаеше, а за това, колко много още не е научила. Без Бруна това пътешествие би приключило.

Тя влезе в къщата и видя Бруна седнала на масата.

– Добро утро – каза тя. – Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Щях да направя чая преди да отида в градината.

Остави кошницата на пода и погледна огъня, където котелът вече димеше и бе готов да кипне.

– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.

– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.

Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.

Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и `u отвръщаше по същия начин.

– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.

– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.

– Не сменяй темата – продума Бруна.

– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.

– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.

Тя се изплю на пода.

– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?

Старицата я погледна, влажните `u очи се присвиха.

– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна `u тя.

Лийша се намръщи.

– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.

– Не `u ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.

Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото `u скимне, и никой нищо не можеше да `u каже.

– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.

Лийша се изсмя вгорчено.

– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.

– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.

Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.

– Как му е името? – настоя Бруна.

– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.

– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.

– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.

– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.

– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.

– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.

– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?

Бруна изсумтя.

– Нито един – рече тя, без дори да се обръща към Лийша. – Не съм вчерашна, тоя номер го знам. Точно както знам, че Мушморок вестоносецът не те е погледнал нито веднъж в очите по време на всичките ви разговори.