Чтение онлайн

Бруна замълча задълго, за да помисли над думите. После погледна към Марик.

– Виждал ли си момчето? – попита тя.

Вестоносецът кимна.

– Потеше ли се? – попита Бруна.

– Да – потвърди Марик. – Но и трепереше, сякаш му беше хем горещо, хем студено.

Бруна изсумтя.

– Какъв цвят му бяха ноктите? – попита тя.

– Ами на нокти – отвърна той ухилен.

– Ако ми се правиш на много умен, ще съжаляваш – предупреди го Бруна.

Марик пребледня и кимна. Старицата продължи да го разпитва още няколко минути, като понякога изсумтяваше след отговорите му. Вестоносците бяха известни със своята точна памет и остра наблюдателност и Бруна изглежда не се съмняваше в думите му. Най-накрая тя му даде знак да млъкне.

– Нещо друго в писмото да заслужава внимание? – попита тя.

– Иска да ти изпрати нова ученичка – каза Лийша.

Бруна се намръщи.

– Имам една ученичка, Вика, която почти е завършила обучението си – прочете Лийша. – Ако не си съгласна да приемеш дебютантка, моля те, помисли дали да не обменим някои по-опитни.

Лийша ахна слисана, а Марик се ухили многозначително.

– Не съм ти казвала да спираш да четеш – рече рязко Бруна.

Лийша се прокашля.

– Вика дава много надежди – прочете тя. – Готова е да посрещне нуждите на Хралупата на дърваря, да се грижи за мъдрата Бруна и да се учи от нея. Със сигурност и Лийша би научила много как да се грижи за болните в моята лечебница. Умолявам те, нека поне още една новачка извлече полза от мъдрата Бруна, преди тя да си отиде от този свят.

Бруна замълча задълго.

– Трябва да си помисля малко над това, преди да отговоря – продума тя накрая. – Иди да си видиш пациентите в селото, момиче. Ще поговорим за това, като се върнеш. – А на Марик рече: – Ще си получиш отговора утре. Лийша ще се погрижи да ти се заплати.

Вестоносецът се поклони и излезе заднишком, а Бруна се отпусна и затвори очи. Сърцето на Лийша препускаше лудо, но `u беше ясно, че не трябва да прекъсва старицата, докато тя претърсва десетилетията от паметта си за начин как да излекува момчето. Лийша си взе кошницата и тръгна да наобиколи пациентите си.

Марик я чакаше отвън.

– През цялото време си знаел какво пише в писмото – обвини го Лийша.

– Разбира се – съгласи се Марик. – Бях там, докато тя го пишеше.

– Но не каза нищо – каза Лийша.

Марик се ухили.

– Аз ти предложих рокля с висока яка – отвърна той – и тази оферта все още важи.

– Ще видим – усмихна се Лийша и му подаде кесия с монети. – Парите ти.

– Бих предпочел да ми платиш с целувка – каза той.

– Ласкаеш ме, като казваш, че целувките ми струват повече от златото – отвърна Лийша. – Страхувам се, че ще те разочаровам.

Марик се изсмя.

– Мила моя, ако се бях сражавал с нощните демони по целия път от Анжие дотук и бях получил за награда само една целувка от теб, би ми завидял всеки вестоносец, който някога е минавал през Хралупата на дърваря.

– Е, в такъв случай – засмя се Лийша, – мисля да си запазя целувките още малко с надеждата за по-добра цена.

– Нанесе ми смъртна рана – рече Марик и се хвана за сърцето. Лийша му подхвърли кесията и той сръчно я улови.

– Ще ми бъде ли позволена поне честта да придружа билкарката до града? – попита той с усмивка. Поклони се и `u подаде ръка. Лийша напук на себе си се усмихна.

– Ние не действаме така бързо в Хралупата на дърваря – хвърли тя поглед към ръката му. – Но можеш да ми носиш кошницата.

Тя я закачи на протегнатата му ръка и тръгна към града, като го остави да зяпа след нея.

***

Пазарът на Смит вече гъмжеше, когато пристигнаха в центъра. Лийша предпочиташе да си избере по-отрано, докато още не се е изкупила качествената продукция, а и да си даде поръчката на Дъг месаря, преди да се отправи към пациентите си.

– Добрутро, Лийша – каза Йон Грей, най-възрастният човек в Хралупата на дърваря. Сивата му брада, истински повод за гордост, беше по-дълга от косите на повечето жени. Макар и доста снажен на младини, напоследък беше загубил по-голямата част от масата си и сега се подпираше тежко на бастуна си.

– Добрутро, Йон – отвърна тя. – Как са ставите?

– Още ме въртят – отговори той. – Най-мно’о ръцете. Понякога едвам си държа бастуна.

– И все пак винаги намираш сили да ме ощипеш, когато се обърна – отбеляза Лийша.

Йон се изкикоти.

– За един дъртофелник като мене, момиченце, т’ва си струва болката.

Лийша посегна в кошницата си и извади малък буркан.

– Значи добре, че съм ти направила още благ мехлем – рече тя. – Тъкмо няма нужда да идвам до вас да ти го нося.

Йон се ухили.

– Че ела пък да ме намажеш – рече той и `u намигна.

Лийша се опита да не се разсмее, но напразно. Макар Йон да беше развратник, той `u се нравеше. Животът `u с Бруна я бе научил, че ексцентризмът на стари години е много ниска цена, която заплащаш за богатия опит, който междувременно си натрупал.

– Боя се, че ще ти се наложи да се справиш сам – каза тя.

– Уф! – Йон размаха бастуна си с престорена ярост. – Е, ти пък си помисли, де. – Преди да си тръгне, той погледна Марик и му кимна почтително: – Всичко хубаво, вестоносецо.

Марик кимна в ответ и старецът излезе.

На пазара всички поздравяваха най-любезно Лийша, а тя спираше да се поинтересува за здравето им. Работата `u продължаваше дори на пазара.

Въпреки че с Бруна имаха много пари от продажбата на огнени клечки и други подобни, никой не искаше да вземе дори един клат за нещата, които тя избираше. Бруна ги лекуваше безплатно и никой не `u искаше пари за каквото и да било.

Марик стоеше до нея с недвусмислено закрилническо изражение, докато тя опипваше с опитна ръка плодовете и зеленчуците. Хората го заглеждаха мимоходом, но Лийша сметна, че това не е само защото го виждат за пръв път, но и поради обстоятелството, че тя е с него. Вестоносците бяха обичайна гледка в Хралупата на дърваря.

Тя улови погледа на Кийт, синът на Стефни, ако не на Смит. Момчето беше почти десетгодишно и с всеки изминал ден заприличваше все повече на пастир Майкъл. Стефни бе спазвала своята част от сделката през последните години и не се бе изказвала зле за Лийша, откакто стана чирак. Тайната `u нямаше да излезе от Бруна, но Лийша не можеше по никакъв начин да схване как Смит всяка вечер гледа сина си срещу себе си на масата и не успява да съзре истината.

Тя го повика с ръка и той притича.

– Занеси тази чанта на Бруна, като се поосвободиш от домашните задължения – каза тя и му подаде продуктите, което носеше от пазара. Усмихна му се и тайно пъхна един клат в ръката му.

Кийт се ухили широко на подаръка. Възрастните никога не взимаха пари от билкарките, но Лийша винаги даваше по нещичко на децата, заради някоя извънредна поръчка. Лакираната дървена монета от Анжие беше основната валута в Хралупата на дърваря. С нея Кийт щеше да купи райзънски бонбони за себе си и за братята и сестрите си при идването на следващия вестоносец.