Чтение онлайн

При тези думи очите на Ронел добиха твърдост.

– Няма по-сериозни тревоги, майстор Коб – каза той. – По този въпрос аз и херцогът сме на едно мнение. Не можете да си представите какво загубихме, когато ядроните изгориха древните библиотеки. Тук пазим последните късчета знание, събирано в продължение на хилядолетия.

– Моля да ме извините – каза Коб. – Не исках да покажа неуважение.

Библиотекарят кимна.

– Разбирам. И сте напълно прав, рискът е минимален. Въпреки това обаче, Негово Височество си иска своето. Ще ви платя хиляда слънца.

Арлен започна да пресмята наум. Хиляда слънца бяха много пари, повече отколкото някога бяха получавали за една поръчка, но ако се вземеха предвид месеците работа, които изпълнението щеше да отнеме, и пропуснатите ползи от редовната търговия...

– Боя се, че няма да мога да ви помогна – каза накрая Коб. – Прекалено много време далеч от клиентелата ми.

– Това би спечелило благоразположението на херцога – допълни Ронел.

Коб сви рамене.

– Бях вестоносец на баща му. Това ми донесе достатъчно благоразположение. Нямам нужда от повече. Пробвайте при някой по-млад защитник – предложи той. – Някой, който още има да се доказва.

– Негово Височество изрично посочи вашето име – настоя Ронел.

Коб разпери безпомощно ръце.

– Аз ще го направя – изстреля Арлен.

Двамата мъже се обърнаха към него, изненадани, че се е осмелил да го каже.

– Не мисля, че херцогът ще приеме услугите на чирак – каза Ронел.

Арлен сви рамене.

– Няма нужда да му казвате – отвърна той. – Моят майстор може да скицира защитите на рафтовете и масите и да ме остави аз да ги изпиша. – Той погледна към Коб, докато говореше. – Дори ти да беше приел задачата, пак аз щях да направя половината защити, ако не и повече.

– Интересен компромис – каза замислено Ронел. – Какво ще кажете Вие, майстор Коб?

Коб погледна подозрително Арлен.

– Ще кажа, че това е досадна работа, от онзи вид, който мразиш – отвърна той. – Какво ще спечелиш ти, момко?

Арлен се усмихна.

– Херцогът може да каже на всички, че майстор Коб е защитил библиотеката – започна той. – Ти получаваш хиляда слънца, а аз – и той се обърна към Ронел – ще мога да ползвам библиотеката, когато си искам.

Ронел се засмя.

– Момче точно по-мой вкус! – каза той. – Имаме ли сделка? – попита той Коб.

Коб се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Пастир Ронел поведе Коб и Арлен за оглед на библиотеката. Докато вървяха, Арлен започна да осъзнава с каква гигантска задача се беше нагърбил току-що. Дори да прескачаше изчисленията и да нагласяваше защитите на око, работата щеше да му отнеме близо година.

И все пак, докато се въртеше на място и оглеждаше книгите, той знаеше, че си струва. Ронел му обеща пълен достъп, независимо дали е ден или нощ, до края на живота му.

Като забеляза ентусиазма по лицето на момчето, Ронел се усмихна. Изведнъж му хрумна нещо и отведе Коб настрана, без Арлен дори да забележи това, тъй като бе прекалено зает с мислите си.

– Момчето чирак ли е или прислужник? – попита той защитника.

– Той е търговец, ако за това питаш – каза Коб.

Ронел кимна.

– Кои са родителите му?

Коб поклати глава.

– Няма такива. Поне не в Мливари.

– Значи ти отговаряш за него, така ли? – попита Ронел.

– Бих казал, че момчето само отговаря за себе си – отвърна Коб.

– Обещан ли е? – попита пастира.

Това беше въпросът.

– Не си първият, който ме пита за това, откакто бизнесът ми се разрасна – каза Коб. – Даже някои от кралските особи ми пращаха хубавите си дъщери да душат около него. Но според мен Създателят още не е направил момичето, което ще задържи носа му толкова дълго вън от книгата, че той да я забележи.

– Познавам това чувство – каза Ронел и посочи към младо момиче, което седеше на една от многото маси с половин дузина отворени книги, разпръснати пред нея.

– Мери, ела тук! – извика я той.

Момичето погледна нагоре, сръчно отбеляза страниците си и подреди книгите в купчина, преди да дойде. Изглеждаше близо до възрастта на Арлен, с големи кафяви очи и дълга, пищна кафява коса. Имаше овално лице с меки черти и лъчиста усмивка. Носеше удобна, кафява рокля, напрашена от библиотеката, чиито поли събра, за да направи бърз реверанс.

– Майстор Коб, това е дъщеря ми, Мери – каза Ронел.

Момичето вдигна поглед с внезапен интерес.

– Самият майстор Коб? – попита тя.

– О, ти познаваш моята работа – попита Коб.

– Не – Мери поклати глава – но съм чувала, че вашата колекция гримоари няма равна на себе си.

Коб се разсмя.

– Тук може да се получи нещо, пастире – каза той.

Пастир Ронел се наведе към дъщеря си и `u посочи Арлен.

– Младият Арлен там е чирак на майстор Коб. Той ще ни защити библиотеката. Защо не го разведеш наоколо?

Мери погледна към Арлен, който разглеждаше с интерес наоколо, без да усеща, че тя го наблюдава. Мръсната му руса коса беше неподстригана и израстнала някак дълга, а скъпите му дрехи бяха измачкани и лекьосани, но в очите му личеше интелигентност. Чертите му бяха елегантни и симетрични, и съвсем не отблъскващи. Коб чу Ронел да измърмори една молитва, когато тя си приглади полите и се понесе към него.

Арлен очевидно не забеляза приближаването на Мери.

– Здравей – каза тя.

– Здрасти – отвърна той, присвил очи, за да прочете дребния шрифт на гърба на книга от по-високите рафтове.

Мери се намръщи.

– Казвам се Мери – каза тя. – Пастир Ронел е баща ми.

– Арлен – каза Арлен, издърпа книга от рафта и бавно я заразлиства.

– Баща ми ме помоли да те разведа из библиотеката – каза Мери.

– Благодаря – отвърна Арлен, върна книгата, тръгна по една пътека между лавиците и стигна до отделение на библиотеката, което беше преградено с въже.

Мери беше принудена да го последва с пламнало от раздразнение лице.

– Свикнала е да пренебрегва другите, но не и да бъде пренебрегвана – отбеляза Ронел развеселен.

– ПЗ – прочете Арлен на арката над преграденото отделение. – Какво е ПЗ? – промърмори той.

– Преди Завръщането – каза Мери. – Това са оригинални преписи на книги от стария свят.

Арлен се обърна към нея сякаш току-що бе забелязал, че съществува.

– Честна дума? – попита той.

– Забранено е да се ходи там без разрешението на херцога – каза Мери и видя как лицето на Арлен помръкна. – Разбира се – усмихна се тя – на мен ми е позволено заради баща ми.