Чтение онлайн

Арлен поклати глава.

– Те се убиват един друг. Виждал съм го.

– Те са магически, Арлен. Могат да си причинят един на друг това, което никое оръжие на смъртен не може.

– Слънцето ги убива – каза Арлен.

– Слънцето е сила, отвъд теб и мен – отвърна Коб. – Ние сме просто защитници.

Те завиха по улицата и зяпнаха. Пред тях на улицата беше проснат изкормен труп, а кръвта му боядисваше камъните в червено. Части от него все още димяха. Острата смрад на изгоряла кожа изпълваше въздуха.

– Просяк – каза Арлен, като забеляза дрипите му. – Какво ли е правил навън посред нощ?

– Двама просяци – поправи го Коб, покрил с кърпа носа и устата си, и посочи друг, разкъсан наблизо. – Сигурно са ги отпратили от приюта.

– Нима могат да правят това? – попита Арлен. – Мислех си, че обществените приюти са длъжни да прибират всички.

– Само докато не се напълнят – каза Коб. – Тези места и без това не са голямо убежище. Хората там се сбиват за храна и дрехи, когато пазачите ги заключат за през нощта, а на жените причиняват и по-лоши неща. Много от тях предпочитат риска да останат на улицата.

– Защо някой не направи нещо по въпроса? – попита Арлен.

– Всички са съгласни, че има проблем – каза Коб. – Но гражданите казват, че това е проблем на херцога, а херцога не вижда смисъл да защитава онези, които не допринасят за града.

– Значи, по-добре да дадеш на стражите да се приберат по домовете си за през нощта и да оставиш на ядроните да разрешат проблема – изръмжа Арлен.

Коб нямаше какво да отговори, освен да тръсне юздите, неърпелив да се махне от улиците.

***

Два дни по-късно целият град беше събран на главния площад. Беше издигнато бесило и под него стоеше защитникът Макс, който бе на смяна в нощта на пробива.

Самият Юкор не присъстваше, но Джоун прочете указа:

– В името на херцог Юкор, Светлина на Планините и Владетел на Мливари, ти си признат за виновен в неизпълнение на дълга си, допускайки пробив в защитената стена. Осем защитници, двама вестоносци, три билкарки, тридесет и седем стражи и осемнадесет граждани платиха цената на твоята некомпетентност.

– Все едно, ако защитниците станат девет, нещата ще се оправят – промърмори Коб.

Освирквания и съскане се надигнаха от тълпата, и към защитника, който стоеше с наведена глава, полетяха боклуци.

– Присъдата е смърт – обяви Джоун, няколко мъже с качулки хванаха ръцете на Макс и го отведоха до въжето. Сложиха примката на врата му.

Висок, широкоплещест пастир с буйна черна брада и тежка роба отиде при него и нарисува защита на челото му.

– Нека Създателят да прости грешката ти – каза напевно светият мъж – и дари всички ни с чистота на сърцата и делата, за да спрем Нашествието и да бъдем Избавени.

Той се отдръпна настрана и капакът падна. Тълпата заликува, когато въжето се опъна.

– Глупаци – изплю се Коб. – Един човек по-малко, който да се бори със следващия пробив.

– Какво имаше предвид? – попита Арлен. – За Нашествието и Избавлението?

– Просто глупости за да вкарват в ред тълпата – каза Коб. – Най-добре ще е да не си пълниш главата с тези неща.

321 СЗ

Арлен вървеше развълнуван зад Коб, когато приближиха грамадната каменна сграда. Беше седмиден и в друг случай би се подразнил да пропусне тренировката си по бой с копие и уроците по езда, но днес го очакваше удоволствие, прекалено хубаво, за да бъде пропуснато: за пръв път щеше да посети Библиотеката на херцога.

Откакто той и Коб започнаха да търгуват със защити, бизнесът на майстора му бе навлязъл в огромен подем, тъй като запълни ниша, от която градът отдавна се нуждаеше. Тяхната лична библиотека от гримоари бързо беше станала най-голямата в Мливари, а може би и в света. В същото време мълвата за тяхната роля при запушването на пробива се беше разнесла и понеже кралските особи не пропускаха нищо покрай ушите си, веднага пожелаха услугите им.

Работата с кралските особи изискваше много нерви, защото им хрумваха абсурдни идеи и искаха да се слагат защити там, където не им е мястото. Коб удвои и утрои цените си, но без особен резултат. Обезопасяването на имението лично от майстор Коб, защитникът – това беше символ на престиж.

Но сега, когато ги викаха да поемат защитата на най-ценната сграда в града, Арлен разбра, че е имало смисъл от всичките му усилия. Не бяха много гражданите, виждали някога библиотеката отвътре. Юкор ревностно пазеше колекцията си и разрешаваше достъп само на видни просители и техните помощници.

Построена от пастирите на Създателя преди да бъде погълната от трона, библиотеката бе имала единствено и само пастири за управители, най-често свети мъже без енория, чието единствено паство бяха скъпоценните книги. И наистина, постът бе по-престижен от управлението на който и да е свещен дом, ако се изключат Великия свещен дом и личния параклис на херцога.

Посрещна ги млад послушник, който ги съпроводи до кабинета на главния библиотекар, пастир Ронел. Докато вървяха, Арлен въртеше очи във всички посоки и поглъщаше с поглед старите лавици и мълчаливите учени, които бродеха между тях. Без да се броят гримоарите, колекцията на Коб съдържаше над тридесет книги и момчето беше смятало това за истинско съкровище. Библиотеката на херцога съдържаше хиляди томове, много повече отколкото Арлен за цял живот би могъл да прочете. Беше потресен от факта, че херцогът пазеше всичкото това под ключ.

Пастир Ронел беше млад за така желаната позиция на главен библиотекар и косата му все още беше по-скоро кафява, отколкото бяла. Той ги посрещна топло и ги покани да седнат, а след това изпрати слуга да донесе напитки.

– Вашата репутация лети преди вас, майстор Коб – каза Ронел, свали очилата си с телени рамки и ги избърса в кафявата си роба. – Надявам се, че ще поемете тази поръчка.

– Всичките ви защити, които видях досега, са все още ясни – отбеляза Коб.

Ронел върна очилата на носа си и си прочисти гърлото с неудобство.

– След последния пробив херцогът се притесни за своята колекция – каза той. – Негово Височество ще желае... специални мерки.

– Какви специални мерки? – попита Коб с подозрение.

Ронел се сви и Арлен разбра, че на него му беше толкова неудобно да им отправи молбата си, колкото на тях щеше да им бъде да я изпълнят. Накрая Ронел въздъхна.

– Всички маси, скамейки и рафтове да бъдат защитени срещу огнена плюнка – каза той с равен тон.

Коб се ококори.

– Но това ще отнеме месеци! – изломоти той. – И за какво? Дори да успее да навлезе толкова навътре в града, един огнен демон никога няма да може да проникне през защитите на тази сграда, но ако все пак това да се случи, ще имате по-сериозни тревоги от съдбата на рафтовете.