Чтение онлайн

– Не ти, момчето! – изрева той. – Нека Полухват да свири!

Арик погледна Роджър, лицето му бе въплъщение на раздразнението, когато тълпата започна да скандира „Полухват! Полухват!” Най-накрая сви рамене и подаде инструмента на своя чирак.

Роджър взе цигулката с треперещи ръце. „Никога не засенчвай господаря си” беше правило, което чираците научаваха отрано. Но тълпата викаше за неговата музика и отново лъкът пасна съвършено на осакатената му ръка, свободна от проклетата ръкавица. Той затвори очи, усети застиналите струни под възглавничките на пръстите си и ги раздвижи в тих нисък тон. Хората утихнаха, когато Роджър подхвана нежна мелодия и в продължение на няколко секунди докосваше струните така, сякаш гали гърба на котка и я кара да мърка.

Тогава цигулката се съживи в ръцете му и той я поведе като партньорка в бърз танц, понасяйки я във вихрушка от музика. Забрави тълпата. Забрави Арик. Сам с музиката си, той откриваше нови съзвучия без дори да губи основната мелодия и импровизираше в такт с темпото на пляскането, което сякаш идваше от един друг свят.

Нямаше представа колко дълго продължи всичко това. Можеше да остане в този свят завинаги, но чу остро издрънкване и нещо ужили ръката му. Разтърси глава, за да я прочисти и погледна напред към зяпналата притихнала публика.

– Скъса се струната – каза той смутено.

Погледна към майстора си, който изглеждаше също толкова потресен, колкото и останалата част от публиката. Той бавно вдигна ръце и започна да пляска.

Тълпата скоро го последва и беше оглушително.

***

– Ще ни направиш богати с това свирене, момче – каза Арик, докато броеше печалбата. – Богати!

– Достатъчно богати, за да платите дълговете си към гилдията? – попита друг глас.

Обърнаха се и видяха майстор Джейсън, облегнат на стената. Двамата му чираци, Сали и Ейбръм, стояха до него. Сали пееше сопрано с ясния си глас, който беше толкова красив, колкото тя самата беше грозна. Арик понякога се шегуваше за нея, че ако носеше рогат шлем, публиката щеше да я сбърка с каменен демон. Ейбръм пееше бас и дълбокият тътен на гласа му караше дъсчените улици да вибрират. Беше висок и кльощав, с огромни ръце и крака. Ако Сали беше каменният демон, той със сигурност беше дървесният.

Джейсън, също като Арик, беше контратенор, гласът му беше богат и ясен. Носеше скъпи дрехи от качествена синя вълна със златен тегел и презираше шарения костюм, който повечето от бранша му носеха. Дългата му черна коса и мустаците му бяха намазани с помада и вчесани грижливо.

Джейсън беше среден на ръст, но това не го превеше по-безопасен. Веднъж бе пробол жонгльор в окото по време на спор за уличен ъгъл. Съдията реши, че е било самозащита, но в стаята на чираците в клуба на гилдията историята се разказваше по друг начин.

– Изплащането на дълговете ми не е твоя грижа, Джейсън – каза Арик и бързо прехвърли монетите в торбата с вълшебствата.

– Твоят чирак може и да те е убедил да пропуснеш представлението вчера, Спиртогласни, но цигулката му няма дълго да те подслонява – докато говореше, Ейбръм грабна цигулката от ръцете на Роджър и я счупи с коляно. – Рано или късно гилдията ще ти отнеме разрешителното.

– Гилдията никога не би се отказала от Арик Сладкогласни – каза Арик, – но дори да го направят, Джейсън винаги ще бъде познат като Второкласни.

Джейсън се намръщи, защото много от гилдията го наричаха така и майсторът беснееше при всеки намек за прозвището му. Той и Сали приближиха към Арик, който стискаше отбранително торбата. Ейбръм притисна Роджър до една стена, за да му попречи да помогне на майстора си.

Двамата обаче не се биеха за пръв път, за да опазят печалбата си. Роджър падна по гръб, сви се като пружина и ритна нагоре. Ейбръм изкрещя и типично дълбокият му глас достигна нови височини.

– Мислех, че чиракът ти е бас, а не сопрано – подхвърли Арик.

Когато Джейсън и Сали отделиха миг, за да погледнат спътника си, бързите му ръце се шмугнаха в торбата с вълшебствата и шепа крилати семенца се завихриха във въздуха около тях.

Джейсън се хвърли в облака, но Арик направи крачка встрани и го спъна с лекота, като в същото време завъртя с як замах торбата си към Сали и нацели грамадната жена право в гърдите. Може би тя щеше да запази равновесие, но Роджър вече беше заел позиция, коленичил зад краката `u. Тя се сгромоляса с трясък и преди тримата да се опомнят, Арик и Роджър побегнаха по дъсчените улици.

323-325 СЗ

Покривът на херцогската библиотека в Мливари беше магическо място за Арлен. В ясен ден светът се разгръщаше под него – свят, който не беше ограничен от стени и защити, който се ширеше надалеч в безкрайността. Това беше и мястото, където той за пръв път погледна Мери и наистина я видя.

Работата му в библиотеката идваше към своя край и той скоро щеше да се върне в работилницата на Коб. Гледаше как слънцето си играе по заснежената планина, как се спуска в долината в подножието `u. Арлен се опитваше да запази гледката завинаги в паметта си и когато се обърна към Мери, поиска да направи същото с нея. Тя беше на петнадесет, далеч по-красива от всякакви планини и сняг.

Повече от година Мери беше най-близкият му приятел, но Арлен никога не я бе възприемал като нещо повече. Сега, когато я видя обагрена в слънчева светлина, с дългите `u, кестеняви коси, развети от хладния планински вятър, с ръце, притиснати от студ към набъбналата `u пазва, тя изведнъж се превърна в млада жена, а той – в млад мъж. Пулсът му се ускори при вида на полите `u, които вятърът подмяташе, а дантелени ръбове подсказваха за фустите отдолу.

Направи крачка напред без нищо да казва, но тя улови намерението в очите му и се усмихна.

– Крайно време беше – каза тя.

Той се пресегна нерешително и погали бузата `u с гърба на дланта си. Тя се притисна към ръката му, той усети сладкия `u дъх и я целуна. Отначало беше нежно, колебливо, но се задълбочи, когато тя му отвърна, превърна се в нещо със собствен живот, нещо жадно и страстно, нещо, което се бе насъбирало в него през последната година без той да подозира за него.

Малко по-късно устните им се разделиха с меко пукване и те се усмихнаха нервно. Прегърнати, двамата се загледаха в Мливари, а помежду им искреше споделеното сияние на младата любов.

– Постоянно се взираш в долината – каза Мери. Прокара пръсти през косата му и целуна слепоочието му. – Кажи ми за какво мечтаеш, когато очите ти добиват този блуждаещ поглед.

Арлен замълча за малко.

– Мечтая да спася света от ядроните – каза той.

Нейните мисли бяха поели в друга посока и тя се засмя на неочаквания отговор. Не искаше да бъде груба, но гласът `u се вряза в него като камшик.

– Значи се мислиш за Избавителя? – попита тя. – Как ще постигнеш това тогава?