Чтение онлайн

Една ръка легна на рамото на Арлен и той се стресна. Зад него стоеше Маргрит със строго изражение на лицето.

– Не би трябвало да слушаш това – каза тя и Арлен се засрами от шпионирането си. Точно си тръгваше, когато улови думите на вестоносеца.

– Добре – каза Рейджън. – Ще кажа на Арлен, че не може да дойде и ще престана да го окуражавам.

– Наистина ли? – заподсмърча Елиса.

– Обещавам – каза Рейджън. – А когато се върна от Дъбравата на Хардън – каза той, – ще си взема няколко месеца почивка и ще те поддържам така оплодена, че няма да има начин нещо да не порастне.

– О, Рейджън! – засмя се Елиса и Арлен чу как се хвърли в прегръдките му.

– Ти си права – каза Арлен на Маргрит. – Нямах никакво право да слушам това. – Той преглътна яростната бучка в гърлото си: – Но те въобще нямаха правото да го обсъждат.

Той се качи в стаята си и започна да си събира нещата. По-добре да спи на твърд сламеник в работилницата на Коб, отколкото в мекото легло, което му костваше правото сам да избира живота си.

***

Месеци наред Арлен отбягваше Рейджън и Елиса. Те се отбиваха често до работилницата на Коб за да го видят, но той не можеше да бъде открит. Изпращаха слуги, които да правят опити за помирение, но резултатът бе същият.

След като вече не ползваше конюшнята на Рейджън, Арлен си купи собствен кон и ходеше да се упражнява на полето извън града. Мери и Джейк често го придружаваха и тримата ставаха все по-близки. Мери се мръщеше заради тренировките, но те все още бяха млади и простата радост да препускаш на кон из полетата прогонваше всякакви други чувства.

Арлен ставаше все по-самостоятелен в работата си при Коб, отговаряше на повиквания и приемаше нови клиенти без надзор. Името му се разчу из защитническите кръгове, а приходите на Коб нарастваха. Нае слуги и взе още чираци, като остави по-голямата част от обучението им в ръцете на Арлен.

Повечето вечери Арлен и Мери се разхождаха заедно и съзерцаваха багрите в небето. Целувките им ставаха все по-жадни, и двамата искаха повече, но Мери винаги се отдръпваше преди да преминат границата.

– Остава ти още година като чирак – казваше тя. – Можем да се оженим на следващия ден, ако поискаш, и от там нататък ще можеш да ме обладаваш всяка нощ.

***

Една сутрин, когато Коб го нямаше в работилницата, Елиса се появи. Арлен беше зает да говори с клиент и забеляза присъствието `u едва, когато вече бе станало твърде късно.

– Здравей, Арлен – каза тя, когато клиентът си тръгна.

– Здравейте, лейди Елиса – отвърна Арлен.

– Не е нужно да бъдеш толкова формален – каза Елиса.

– Мисля, че неформалността обърка естеството на нашите взаимоотношения – отвърна Арлен. – Не искам да повтарям същата грешка.

– Извинявах ти се отново и отново, Арлен – каза Елиса. – Какво трябва да направя, за да ми простиш?

– Да стоите зад думите си – отговори Арлен.

Двамата чираци на тезгяха се спогледаха, после станаха едновременно и напуснаха стаята. Елиса не ги забеляза.

– Но аз стоя зад думите си – каза тя.

– Не е така – отвърна Арлен, събра няколко книги от тезгяха и тръгна да ги подрежда. – Съжалявате, че ви чух и се обидих. Съжалявате, че си тръгнах. Единственото нещо, за което не съжалявате, е, че накарахте Рейджън да не ме вземе.

– Пътуването беше опасно – каза Елиса внимателно.

Арлен тресна книгите на пода и срещна погледа на Елиса за пръв път.

– Изминах същия маршрут дузина пъти през последните шест месеца – каза той.

– Арлен! – каза Елиса без дъх.

– Ходих и до Мините на херцога – продължи момчето. – И до Южните каменоломни. До всяко място на ден път от града. Направих си собствени защитни кръгове и откакто подадох молба за прием, Гилдията на вестоносците се мъчи да ме спечели и ми дава какъвто маршрут си поискам. Нищо не успя да постигнеш. Няма да позволя да бъда затворен в клетка. Нито от теб, нито от който и да било другиго.

– Не съм искала да те затварям в клетка, Арлен, само да те предпазя – нежно каза Елиса.

– Никога не си била в позиция да решаваш вместо мен – каза Арлен, обърна се и отново се върна към работата си.

– Може би не съм била – въздъхна Елиса, – но го направих само защото се тревожа за теб. Защото те обичам.

Арлен спря за момент, отказваше да я погледне.

– Толкова ли е лошо, Арлен? – попита Елиса. – Коб не е млад и те обича като собствен син. Толкова ли страшно ли ще бъде, ако поемеш работилницата му и се ожениш за онова красиво момиче, с което съм те виждала?

Арлен поклати глава.

– Няма да стана защитник, никога.

– А когато се пенсионираш, като Коб?

– Дотогава ще бъда мъртъв – каза Арлен.

– Арлен! Не говори такива ужасни неща!

– Защо? – попита Арлен. – Това е истината. Няма вестоносец, който да се е задържал на работата си и да е умрял от старост.

– Щом знаеш, че това ще те убие, защо го правиш тогава? – поиска да узнае Елиса.

– Защото бих предпочел да поживея няколко години със съзнанието, че съм свободен, отколкото десетилетия наред в затвор.

– Трудно можеш да наречеш Мливари затвор, Арлен – възрази Елиса.

– Обаче е – настоя Арлен. – Заблуждаваме се, че това е целият свят, но не е. Казваме си, че навън няма нищо, но има. Защо според теб Рейджън продължава да е вестоносец? Има повече пари, отколкото може да похарчи.

– Рейджън е на служба при херцога. Негов дълг е да си върши работата, защото никой друг не я умее.

Арлен изсумтя.

– Има и други вестоносци, Елиса, а Рейджън гледа херцога сякаш е хлебарка. Не го прави заради някаква преданост или чест. Прави го, защото знае истината.

– Коя истина?

– Че навън има повече, отколкото тук вътре – каза Арлен.

– Аз съм бременна, Арлен – отвърна Елиса. – Мислиш ли, че Рейджън ще намери това някъде другаде?

Арлен замълча за миг.

– Поздравления – каза накрая той. – Знам колко много го искаше.

– Само това ли имаш да кажеш?

– Предполагам, че сега очакваш Рейджън да се пенсионира. Един баща не бива да рискува живота си, нали?

– Има и други начини да се бориш с демоните, Арлен. Всяко раждане е победа срещу тях.

– Звучиш точно като баща ми – каза Арлен.

Очите на Елиса се разшириха. Откакто познаваше Арлен, той никога не бе говорил за родителите си.

– Звучи ми като мъдър човек – каза тя нежно.