Чтение онлайн

С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.

Арлен беше толкова близо – безценният му кръг бе само на няколко метра от него. Единствената му надежда беше да мине на бегом през по-малкото същество и да се претърколи в кръга си, преди то да успее да го убие.

Втурна се право напред, по рефлекс претърколи ядрона и го намушка с новото си копие. При удара блесна ярка светлина и Арлен падна тежко на земята, но се изправи сред фонтан от пясък и продължи нататък, без да смее да погледне назад. Хвърли се в кръга си и се озова в безопасност.

Задъхан от усилието, Арлен погледна към пясъчните демони, които го наобикаляха, очертани на фона на пустинния здрач. Съскаха и дращеха по защитите му, а ноктите им предизвикваха ярки магически искри.

На мъжделивата светлина Арлен съзря демонът, с който се беше сблъскал. Той се мъчеше да изпълзи надалеч от Арлен и своите събратя, а след него оставаше мастилено-черна диря в пясъка.

Арлен ококори очи. Бавно той погледна към копието, което все още стискаше в ръцете.

Върхът беше покрит с демонска сукървица.

Потисна импулса да се разсмее на глас и погледна назад към ранения ядрон. Един по един, ядроните прекъснаха атаката си по защитите на Арлен и задушиха из въздуха. Обърнаха се, погледнаха надолу към кървавата следа, а после и към ранения демон.

С писък, глутницата нападна съществото и го разкъса на парчета.

***

Студът на пустинната нощ накрая надделя и Арлен беше принуден да снеме очи от металното копие. Беше си стъкнал огън от по-рано, още когато устрои лагера, така че само му удари една искра и върна към живот пламъците. Стопли себе си и скромната си вечеря. Утринен бегач стоеше спънат с букаи и наметнат с одеяло в собствения си кръг. Арлен го бе вчесал и нахранил, преди да тръгне да разучава останките този следобед.

Както правеше всяка нощ през последните три години, Едноръкия се показа скоро след като луната изгря, прекоси на едри скокове дюните и разпръсна по-малките ядрони, за да се изправи пред кръга на Арлен. Арлен го посрещна, както винаги, с пляскане на ръце. Едноръкия изрева всичката си омраза в отговор.

Още когато напускаше Мливари, Арлен се чудеше, дали ще може някога да заспи под звуците на Едноръкия, който блъскаше по защитите му, но този шум вече му беше станал втора природа. Защитният му кръг беше устоявал през всичкото това време и Арлен го поддържаше добросъвестно, като се грижеше плочките винаги да са прясно лакирани, а въжето – изкърпено.

Само дето мразеше демона. Годините по никакъв начин не му бяха донесли онова усещане за съратничество, което изпитваха стражите на стената на крепостта Мливари. Както Едноръкия помнеше кой го беше осакатил, така и Арлен не можеше да забрави кой му причини набръчкания белег по гърба, дето едва не му коства живота. Също така си спомняше деветимата защитници, тридесетте и седем стражи, двамата вестоносци, трите билкарки и осемнадесетте граждани на Мливари, които загубиха живота си заради него. Сега гледаше втренчено демона и разсеяно галеше новото си копие.

Какво ли щеше да стане ако го прободеше? Оръжието беше ранило пясъчен демон. Защитите щяха ли да подействат и върху каменния?

Беше му нужен целият самоконтрол на света, за да устои на желанието да изскочи от кръга и да разбере.

***

Арлен едва бе затворил очи, когато слънцето прогони демоните обратно в ядрото, но беше в добро настроение. След закуска извади тетрадката си, започна да прерисува старателно защитите по копието и да изучава мотивите, които те образуваха между дръжката и върха.

Когато приключи, слънцето беше високо в небето. Взе нова факла и слезе обратно в катакомбите, където прекопира с въглен защитите, издълбани в камъка. Имаше и други гробници, и идеята да не послуша здравия разум и да претършува всяка една от тях, сериозно го изкушаваше. Но ако останеше още ден, храната му щеше да свърши преди да стигне Оазиса на зората. Беше заложил на предположението, че ще намери кладенец сред руините на Анокх Слънце, и така и стана, но растителността наоколо беше скромна и не ставаше за ядене.

Арлен въздъхна. Останките бяха стояли тук векове наред. Щяха да са тук и когато се върнеше, в най-добрия случай с подкрепление от екип красиански защитници.

Когато излезе навън, денят вече изтичаше. Арлен използва част от времето си, за да потренира и да нахрани Утринен бегач, после си сготви и се впусна в размишления.

Красианците, разбира се, щяха да очакват доказателство. Доказателство, че копието можеше да убива. Бяха воини, не ходеха да плячкосват руини, и не биха се разделили с нито един здрав мъж заради някаква експедиция с неясна полза.

Доказателство, замисли се той. Справедливо беше то да дойде от него.

Оставаше само час до залез и Арлен започна да си наглася лагера. Отново сложи букаи на коня и провери преносимия кръг около него. Както винаги, разпъна триметровия си кръг, извади защитени камъни от чантите си и започна да ги подрежда в по-широк външен пръстен, около дванадесет метра в диаметър. Раздалечи камъните малко повече от обикновено и внимателно ги нагласи според останалите им събратя. В дисагите му имаше и трети преносим кръг – Арлен винаги си носеше резервен. Извади го и го постави леко встрани от по-големия, до ръба му.

Когато приключи, Арлен коленичи в централния си кръг с копието до себе си и задиша дълбоко, за да прочисти съзнанието си от странични мисли. Не видя как слънцето потъна и пясъкът засия на хоризонта, преди да се смрачи.

Чевръстите пясъчни демони се надигнаха първи и Арлен чу как защитите по външния му кръг искрят и пукат, докато им пречат да нахлуят. Няколко секунди по-късно се понесе ревът на Едноръкия, който гонеше по-дребните демони от пътя си, докато наближаваше външния кръг. Арлен не му обърна внимание и продължи да вдишва дълбоко със затворени очи и успокоено съзнание. Липсата на реакция само разяри демона още повече и той стовари юмрука си върху защитите.

Магията лумна и той я усети дори под затворените си клепачи, но демонът не възобнови атаката си веднага. Отвори очи и видя Едноръкия да вири глава с любопитство. Арлен си позволи една безрадостна усмивка.

Едноръкия отново удари защитите и спря. Този път нададе пронизителен вой, стъпи здраво на краката си и заби ръка във защитеното ограждение, разперил нокти. Сякаш опрян в стена от стъкло, демонът се наведе напред, удвои и утрои напора си срещу защитите, и запищя от болка. Побеснялата магия се разклоняваше навън като паяжина там, където ноктите му се опитваха да пробият стената, и когато демонът продължи да натиска, магията видимо се огъна във въздуха.