Чтение онлайн

Арлен се отдръпна малко от нея, внезапно почувствал се уязвим.

– Не знам – призна той. – Ще започна с вестоноство. Вече съм спестил достатъчно пари за броня и кон.

Мери поклати глава.

– Това е немислимо, ако ще се женим – каза тя.

– Ще се женим? – попита изненадано Арлен, поразен от напрежението в гърлото си.

– Какво, не съм достатъчно добра ли? – попита Мери и се отдръпна с възмутено изражение.

– Не! Не съм казвал това... – заекна Арлен.

– Ами, добре тогава – каза тя. – Вестоноството може да носи пари и уважение, но е прекалено опасно, особено след като се родят децата ни.

– Сега и деца ли ще раждаме? – изписука Арлен.

Мери го погледна сякаш беше пълен идиот.

– Не, така просто няма да стане – продължи тя без да му обръща внимание, докато обмисляше нещата. – Ще трябва да станеш защитник като Коб. Пак ще можеш да се бориш с демоните, но ще бъдеш при мен на безопасно място, вместо да яздиш из някакакви гъмжащи от ядрони пътища.

– Не искам да бъда защитник – каза Арлен. – Това за мен никога не е било нещо повече от средство, чрез което да постигна целта си.

– Каква цел? – попита Мери. – Да легнеш мъртъв на пътя ли?

– Не – отвърна Арлен. – Това няма да ми се случи.

– Какво ще спечелиш като вестоносец, което няма да спечелиш като защитник?

– Бягство – каза Арлен, без да се замисли.

Мери замълча. Извърна глава, за да избегне погледа му и след няколко секунди изплъзна ръката си от неговата. Седна умълчана и Арлен откри, че тъгата я правеше още по-красива.

– Бягство от какво? – попита тя. – От мен?

Арлен я погледна, привлечен по начини, които едва сега започваше да разбира, и гърлото му се стегна. Толкова лошо ли ще е да остане? Какви бяха шансовете му да намери друга Мери?

Но това беше ли му достатъчно? Никога не бе искал семейство. Това бяха обвързаности, от които не се нуждаеше. Ако бе искал брак и деца, можеше със същия успех да си остане в Потока на Тибит с Рена. А мислеше, че Мери е различна...

Арлен си припомни картината, която го бе поддържала през последните три години, как препуска по пътя, свободен да скита навсякъде. Както винаги, мисълта го преизпълни отвътре, докато не се обърна отново към Мери. Блянът го напусна и всичко, за което можеше да мисли, бе да я целуне отново.

– Не и от теб – каза той и хвана ръцете `u. – Никога от теб.

Устните им отново се срещнаха и през това време мислите му не се докоснаха до нищо друго.

***

– Имам поръчка за Дъбравата на Хардън – каза Рейджън. Имаше предвид малко земеделско селце на ден път от крепостта Мливари. – Искаш ли да дойдеш, Арлен?

– Рейджън, не! – извика Елиса.

Арлен погледна гневно, но Рейджън хвана ръката му, преди да успее да каже нещо.

– Арлен, ще ни извиниш ли за малко, да си поговорим с жена ми насаме? – попита той внимателно.

Арлен избърса устата си и стана от масата.

Рейджън затвори вратата след него, но Арлен отказа да остави съдбата си в чужди ръце, затова заобиколи през кухнята и отиде да слуша до входа на прислугата. Готвачът го изгледа, но Арлен посрещна погледа му и човекът се върна към работата си.

– Твърде малък е още! – каза Елиса.

– Лиса, за теб винаги ще бъде твърде малък – отвърна Рейджън. – Арлен е на шестнайсет и е достатъчно голям за да направи едно просто еднодневно пътешествие.

– Ти го поощряваш!

– Знаеш много добре, че Арлен не се нуждае от моите поощрения – каза Рейджън.

– Тогава значи му даваш възможност – сопна се Елиса. – Тук е в безопасност!

– С мен ще бъде в достатъчно голяма безопасност – каза Рейджън. – Няма ли да е по-добре ако направи първите си пътувания с някой, който да го наглежда?

– Бих предпочела въобще да не прави първите си пътувания – каза язвително Елиса. – Ако те беше грижа за него, и ти щеше да изпитваш същите чувства.

– Нощите да ме вземат, Елиса, та ние дори няма да видим демон. Ще стигнем Дъбравата преди залез и ще тръгнем по изгрев. Обикновените хора постоянно минават този маршрут.

– Не ме интересува – каза Елиса. – Не искам да ходи.

– Изборът не е твой – припомни и Рейджън.

– Забранявам го! – извика Елиса.

– Не можеш! – извика в отговор Рейджън. Арлен за пръв път го чуваше да `u повиши тон.

– Само гледай – озъби се Елиса. – Ще упоя конете ви! Ще срежа всяко копие на две! Ще хвърля броните ви в кладенеца да ръждясват!

– Унищожи каквото си искаш – изсъска през зъби Рейджън, – но Арлен и аз все пак ще потеглим утре за Дъбравата на Хардън, пък ако ще и пеша.

– Ще те напусна – промълви Елиса.

– Какво?

– Чу ме – каза тя. – Отведи Арлен оттук и ще се махна още преди да сте се върнали.

– Сигурно се шегуваш – каза Рейджън.

– Никога не съм била по-сериозна в живота си – каза Елиса. – Вземи го и аз си отивам.

Рейджън замълча за дълго.

– Виж, Лиса – каза той накрая. – Знам, че напоследък ти е много тежко, понеже не си забременяла...

– Не смей да намесваш това! – изръмжа Елиса.

– Арлен не ти е син! – изкрещя Рейджън. – Колкото и да го задушаваш, той няма да стане такъв! Той е наш гост, не наше дете!

– Разбира се, че не е наше дете! – извика Елиса. – Как би могъл да бъде, след като ти разнасяш проклетите си писма, всеки път когато съм в овулация?

– Знаеше какъв съм, когато се омъжи за мен – припомни `u Рейджън.

– Знам – отвърна Елиса, – и сега осъзнавам, че е трябвало да послушам майка си.

– Това пък какво трябва да значи? – запита Рейджън.

– Означава, че не мога да продължавам повече така – каза Елиса и започна да плаче. – Постоянното да чакам, да те мисля дали въобще някога ще се прибереш у дома. И белезите, за които твърдиш, че не са нищо особено. Да се моля, че ще зачена при някой от редките случаи, в които правим любов, преди да стана прекалено стара. А сега и това!

– Знаех какъв си, когато се оженихме – изхлипа тя, – и смятах, че съм се научила да се справям. Но това... Рейджън, просто не мога да понеса мисълта да загубя и двама ви. Не мога!