Чтение онлайн

Сложи си дълга пола от туид и пуловер с твърде висока яка, която се диплеше в брадичката и. Това чудесно я устройваше. Бе замаскирала с коректор синината на бузата си. Не успя да я заличи напълно, а най-големите и слънчеви очила не успяха да скрият докрай насинените и очи (подпухналите устни бяха загубена кауза), но все пак гримът помогна. Самото гримиране и даде някаква опора. Някаква котва.

Вече на долния етаж тя натисна копчето на телефонния секретар, като си мислеше, че съобщението най-вероятно е от Рамона Норвил, която следва задължителния за такива мероприятия протокол: на нас ни хареса, дано и на теб да ти е било приятно, отзвукът беше страхотен, моля ти се ела отново (ще има да чакаш), дрън-дрън-дрън. Само дето не беше Рамона. Съобщението беше от една жена, която се представи като Бетси Нийл. Обаждаше се от „Сгагър Ин“.

„Като част от усилията ни да ограничим шофирането след употреба на алкохол, имаме политика да се обаждаме на хората, които оставят колите си на нашия паркинг след затваряне на заведението — обясняваше Бетси Нийл. — До седемнайсет часа довечера можете да приберете своя форд «Експедишън», регистрационен номер от Кънектикът 775 NSD. След седемнайсет часа автомобилът ви ще бъде закаран с паяк на ваши разноски в «Отличен автомонтаж» на Джон Хигинс Роуд 1500, Северен Коулич. Моля ви се, госпожо, имайте предвид, че не разполагаме с вашите ключове. Сигурно са у вас. — Бетси Нийл направи пауза. — Разполагаме и с други ваши вещи, затова ще ви помоля да дойдете в офиса. Имайте предвид, че ще трябва да ми покажете някакъв документ за самоличност. Благодаря ви и приятен ден.“

Тес седна на дивана и прихна. Преди да изслуша шаблонната реч на тази Нийл, възнамеряваше да стигне с експедишъна до търговския център. Нямаше я чантата и, нямаше го ключодържателят, нямаше я проклетата кола, обаче тя си правеше сметката да излезе на алеята, да се качи и…

Облегна се на възглавницата, като се смееше истерично и се удряше с юмрук по бедрото, Фрици я гледаше изпод фотьойла, все едно е луда за връзване. „Тук всички сме луди за връзване, така че си вземи още една чаша чай“ — помисли си и се засмя още по-гръмко.

Когато най-сетне престана (поетапно, както когато намаляваш скоростта след спринт), отново прослуша съобщението. Този път се фокусира върху това, което жената каза за другите нейни вещи. Чантата и ли? Може би дори диамантените обици? Би било прекалено хубаво, за да е истина. Нали?

Щеше да бъде прекалено зрелищно, ако пристигне в „Стагър Ин“ с черна лимузина от „Роял Лимо“, затова позвъни за такси. Диспечерът каза, че с удоволствие ще я закарат до „Шемета“ срещу петдесет долара.

— Съжалявам, че ще ви излезе солено — извини се той, — но обратният курс ще е празен.

— Откъде знаете? — изуми се Тес.

— Ще си прибирате колата, нали? Непрекъснато ни звънят за там, особено през почивните дни. Вярно, понякога ни се обаждат и след караоке вечери. До петнайсет минути таксито ще пристигне на адреса ви.

Тес хапна една паста „Поп-Тарт“ (болеше я при преглъщане, но първият и опит да закуси се оказа неуспешен, а тя бе гладна) и застана край прозореца на дневната, чакайки таксито, подрънквайки с резервните ключове за експедишъна в дланта си. Реши да въведе промяна в плана си. Търговският център в Стоук Вилидж ряпа да яде; след като си прибере колата (и другите вещи, намиращи се при Бетси Нийл), щеше да измине километъра до „Гас и Даш“, за да се обади на полицията оттам.

В това имаше някаква поетична справедливост.

Щом таксито излезе на Еленовия път, пулсът на Тес се учести. Докато стигнат до „Стагър Ин“, той сякаш превиши сто и трийсет удара в минута. Таксиджията сигурно забеляза нещо в огледалото за обратно виждане… а може би въпросът му се дължеше единствено на видимите следи от побоя:

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Всичко е супер — отговори тя. — Само дето не ми влизаше в сметките да се връщам тук на сутринта.

— С много хора е така — успокои я шофьорът. Той дъвчеше клечка за зъби, която извършваше бавно и философско пътешествие от единия до другия край на устата му. — Сигурно идвате за ключовете си. На бара ли сте ги забравили?

— О, не се притеснявам за ключовете — ведро заяви тя. — Обаче от бара разполагат с други мои вещи — жената, която телефонира, не уточни какви, а аз и понятие си нямам за какво може да става дума. — Божичко, все едно говори някоя от моите възрастни детективки.

Таксиджията превъртя клечката за зъби до начална позиция. В това се състоеше единственият му отговор.

— Ще ви дам още десет долара, за да ме изчакате, докато се върна — обеща Тес и кимна с глава към дискотеката. — Държа да видя, че колата ми ще потегли.

— Проблем никакъв — увери я мъжът.

А ако се разпищя, понеже той е там, идваш на пожар, разбрано?

Ала не би изрекла това даже ако имаше начин да го направи, без да прозвучи като пълно хахо. Шофьорът бе дебелак, навъртял петдесетака, и непрекъснато пъхтеше. Нямаше да се опре на великана, ако работата беше нагласена… както във филм на ужасите.

„Примамена обратно — унило си помисли Тес. — Примамена по телефона от приятелката на великана, която е луда като него.“

Глупава, параноична идея, но пътят до вратата на „Стагър Ин“ и се стори дълъг, а маратонките и сякаш силно тропаха по сбитата пръст: трак-троп-трак. Паркингът, който снощи представляваше море от коли, сега беше опустял с изключение на четири автомобилни островчета, сред тях и нейният експедишън. Намираше се съвсем в дъното на паркинга — естествено, че той не е искал да се набива на очи, докато го оставя — и Тес видя предната лява гума. Тя беше обикновена и стара и не се връзваше с останалите три, но иначе изглеждаше наред. Той и бе сменил гумата. Как иначе. Как иначе е преместил експедишъна от своята… от своята…

Почивна станция. Зона за убийства. Закарал го е тук, паркирал е, върнал се е в изоставения магазин и е отпрашил със стария си F-150. Пак добре, че не съм се свестила по-скоро; щеше да ме завари как обикалям като муха без глава и сега нямаше да съм тук.

Тя се озърна през рамо. В онези филми, за които сега не спираше да мисли, таксиджията непременно щеше да даде газ (изоставяйки ме на произвола на съдбата), но ето че още си стоеше там. Тес помаха на шофьора и той на свой ред и помаха. Засега и вървеше по мед и масло. Нейната кола бе тук, а великанът го нямаше. Великанът се намираше в дома си (в своето леговище) и най-вероятно отмаряше след снощните преживявания.

Табелката на вратата гласеше НИЕ СМЕ ЗАТВОРЕНИ. Тес почука, но никой не и отвори. Натисна бравата, която поддаде, и в главата и отново се заредиха зловещи филмови интриги. Най-глупавите сюжети, където бравата винаги поддава, а героинята извиква (с треперещ глас): „Има ли някой?“ Зрителите са наясно, че тя трябва да е луда, за да влезе, но точно това става.

Тес пак се озърна към таксиметровия шофьор, видя, че я чака, напомни си, че носи зареден револвер в чантата си, и влезе.