Чтение онлайн

— Точно това трябва да обмисля — рече тя и излезе на шосе 47, което щеше да я отведе до магистрала 84.

В събота сутрин движението на голямата магистрала не беше натоварено и Тес се чувстваше добре зад волана. Облекчена. Нормално. Том мълчеше, докато не подминаха табелата ИЗХОД 9 СТОУК ВИЛИДЖ 4 КМ.

— Сигурна ли си, че е било случайно?

— Кое? — Тя се сепна и подскочи. Беше чула думите на Том да излизат от нейната уста, изговорени с гърления глас, който винаги използваше въображаемото си „аз“ от въображаемите си диалози (този глас нямаше нищо общо с робогласа на Том Томтом), но мисълта сякаш не бе нейна.

— Да не казваш, че копелето случайно ме е изнасилило?

— Не — отвърна Том. — Казвам, че ако зависеше от теб, щеше да се върнеш по пътя, по който си дошла. По този път Магистрала 84. Но нали някой много знаеше? Някой знаеше пряк път.

— Да — съгласи се тя. — Рамона Норвил. — Обмисли възможността и поклати глава. — От девет кладенеца вода носиш, друже мой.

На това Том не отговори.

Планът и беше, след като напусне „Гас и Даш“, да влезе в интернет и да издири компания за превози, вероятно малка и независима, със седалище в Коулич или някое от съседните градчета. Компания с име на птица, може би ястреб или орел, Детективките от Клуба по плетиво щяха да постъпят точно така; те обожаваха компютрите си и си разменяха съобщения като пристрастени тийнейджърки. Като се изключат другите съображения, би било интересно да види дали нейната версия на аматьорско разследване ще проработи в истинския живот.

Докато караше по изходната рампа от магистрала 84, на два километра от къщата си Тес реши, че първо ще се позанимае с Рамона Норвил. Кой знае, току-виж станало ясно, че освен „Букс & Браун Бегърс“ тя председателства някое гражданско сдружение за превенция на изнасилванията в Чикопи. Даже беше правдоподобно. Отдалеч си личеше, че домакинята на Тес е не просто лесбийка, а активна лесбийка. Жени с подобни убеждения често недолюбваха хора, които смятат, че мъжете поначало не са изнасилвачи.

— Много подпалвачи членуват в местните доброволчески отряди за борба с пожарите — отбеляза Том, когато тя завиваше на своята улица.

— Това пък какво ще рече?

— Че не бива да елиминираш никого заради публично афишираните му убеждения. Госпожите от Клуба по плетиво никога не биха го сторили. Обаче непременно я провери в интернет. — Том говореше с бащински тон, който малко я изненада. И леко я подразни.

— Колко мило, че ми разрешаваш, Томас — процеди тя.

Ала когато седна в кабинета си пред включения компютър, през първите пет минути само се взираше в екрана с логото на „Епъл“ и се чудеше дали наистина смята да открие великана и да стреля с оръжието си, или това е само фантазиране, на каквото се отдават професионалните лъжци като нея. В случая — фантазия за отмъщение. Тя отбягваше подобни филми, но знаеше, че ги има: не можеш да отбягваш културата на своя народ, освен ако не си пълен саможивец, а Тес не беше. Във филмите за отмъщение завидно мускулести мъжаги като Чарлс Бронсън и Силвестър Сталоун не се обръщаха към полицията, а се саморазправяха с лошите. Вземаха закона в свои ръце: „Ще ти върна тъпкано, копеле!“ Ако не се лъжеше, дори Джоди Фостър, една от най-известните възпитанички на Йейл, беше играла в подобен филм. Тес не си спомняше заглавието. Може би „Храбрата жена“? Все едно.

Компютърът превключи на скрийнсейвър с думата за деня. Днешната дума беше корморан, което по една случайност беше птица.

— Когато изпращате безценните си стоки с логистично дружество „Корморан“, ще имате чувството, че те летят — с плътен глас изрече Тес, уж бе Том. Натисна един клавиш и скрийнсейвърът изчезна. Тя влезе в интернет, но като за начало не в някоя търсачка. Първо влезе в YouTube и написа РИЧАРД УИДМАРК, без да има представа защо постъпва така. Без да има съзнателна представа.

„Може би искам разбера дали този актьор действително е достоен за вниманието на феновете — помисли си тя. — Рамона определено е на това мнение.“

Имаше много клипове. С най-висок рейтинг се ползваше една шестминутна компилация, кръстена ТОЙ Е ЛОШ, СТРАШНО ЛОШ. Бяха я гледали неколкостотин хиляди души. Съдържаше сцени от три филма, но Тес остана като прикована от първата сцена. Черно-бялата лента изглеждаше да е от някоя халтура… но определено бе от онези филми. Даже заглавието го подсказваше: „Целувката на смъртта“.

Изгледа целия клип и два пъти се върна на „Целувката на смъртта“. Уидмарк играеше ухилен гангстер, който заплашваше възрастна жена в инвалидна количка. Търсеше информация: „Къде се е дянало синчето ти, дето много дрънка?“ Възрастната жена отказваше да му каже и той продължаваше: „Знаеш ли какво ги правя тия, дето пропяват? Гръмвам ги в корема, за да овършеят хубаво земята и да им дойде акълът.“

Той обаче не застреля старата жена в корема. Завърза я за количката с шнура на лампата и я засили по стълбите.

Тес излезе от YouTube, провери Ричард Уидмарк и откри каквото очакваше предвид въздействието на краткия откъс. Въпреки че след това бе играл в много филми, повечето пъти добрия герой, той беше запомнен с „Целувката на смъртта“ като кискащия се психопат Томи Удо.

— Голяма работа — каза Тес. — Понякога пурата е просто пура.

— Което какво ще рече? — поинтересува се Фрици от перваза, където се бе изтегнал на припек.

— Ще рече, че Рамона вероятно се е влюбила в него, след като го е гледала в ролята на героичен шериф или смел капитан на боен кораб, или нещо от този род.

— Сигурно — съгласи се Фрици, — защото ако си права по отношение на сексуалната и ориентация, тя вероятно не си прави кумири от мъже, които убиват старици в инвалидни колички.

Разбира се, че това бе вярно. Право в десетката, Фрици.

Котаракът скептично погледна Тес:

— Но може би тук грешиш.

— И така да е, лошите психопати си нямат мажоретки.

Думите не бяха излезли от устата и, а Тес осъзна каква велика глупост е изрекла. Щом лошите психопати си нямаха мажоретки, нямаше още да се произвеждат филми за извратеняка с хокейната маска и жертвата на изгаряне с ножици вместо пръсти. Но Фрици спази добрия тон и не започна да и се смее.