Чтение онлайн

Озова се във фоайе, което заемаше цялата дължина на паркинга. Стените бяха украсени с рекламни снимки: музикални формации в кожа, музикални формации по джинси, момичешки формации по миниполи. След гардероба се простираше допълнителен бар — без табуретки, само барплот, където да изпиеш едно, докато чакаш някого, защото барът вътре е претъпкан. Над редиците бутилки светеше една-единствена червена реклама: БУДВАЙЗЕР.

Ти харесваш Буд, Вайзер харесва теб.

Тес си свали черните очила, за да не се спъне някъде, прекоси фоайето и надникна в главното помещение. То беше огромно и миришеше на бира. Имаше дискокълбо, което сега бе угаснало и не се въртеше. Дървеният под и навя спомени за пързалката за ролкови кънки, където с приятелките и практически живееха през лятната ваканция между осми клас и гимназията. Инструментите още бяха разположени на подиума — красноречив намек, че зомби-хлебарите ще се върнат довечера за още една конска доза рокендрол.

— Ехо! — отекна гласът и.

— Ето ме — тихо се обади някой зад нея.

Ако гласът беше на мъж, Тес щеше да изпищи. Навреме сподави вика си, ала се извъртя толкова бързо, че залитна. Жената, застанала в нишата на гардероба — нисичка и тънка като вейка, да я духнеш, ще падне — примигна изненадано и отстъпи назад.

— Ехей, по-спокойно.

— Стреснахте ме — каза Тес.

— Видях. — Лицето на мъничката жена представляваше съвършен овал сред облак тупирана черна коса. В облака беше забоден молив. Пронизителните сини очи изглеждаха разногледи. „Момиче на Пикасо“ — помисли си Тес.

— Бях в офиса. А вие госпожата с експедишъна ли сте, или госпожата с хондата?

— Експедишъна.

— Да носите документ за самоличност?

— Даже два, но само един е с моя снимка. Паспортът ми. Всичко друго беше в чантата. В другата ми чанта. Реших, че може би е при вас.

— Не, съжалявам. Може би сте я пъхнали под седалката или кой знае къде. Ние гледаме само в жабките, а дори това не можем да направим, когато колата е заключена. Вашата не беше, а телефонният ви номер беше изписан на талона със застраховката. Досещате се, че така сме ви открили. Може би ще си намерите чантата вкъщи. — Гласът на Нийл внушаваше, че това е малко вероятно. — Паспортът ще свърши работа, стига да си приличате със снимката.

Нийл отведе Тес до една врата в дъното на гардероба и оттам я преведе по тесен, криволичещ коридор, който заобикаляше централното помещение. По стените бяха окачени още снимки на музикални формации. По едно време ги лъхнаха хлорни изпарения, които раздразниха очите на Тес и разраненото и гърло.

— Ако ви се струва, че сега тоалетната мирише, трябва да дойдете тук, когато купонът е в разгара си — подхвърли Нийл и добави: — Уф, забравих — вече сте идвали.

Тес отмина забележката без коментар.

В края на коридора имаше врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД. Офисът беше просторен, приятен, огрян от утринната светлина. На стената над лепенка с лозунга ДА, НИЕ МОЖЕМ беше закачена снимка на Барак Обама. Тес не виждаше таксито си — сградата пречеше, — обаче виждаше сянката му.

Така ми харесваш. Чакай там и си заработи десетачката. А ако аз не изляза, ти недей да влизаш след мен. Просто извикай полицията.

Нийл седна зад бюрото в ъгъла.

— Дайте документите.

Тес отвори чантата си, забави се за кратко с револвера 38-ми калибър и измъкна паспорта и картата си от писателската гилдия. Нийл бегло погледна снимката на паспорта, но щом зърна картата, очите и се ококориха.

— Вие пишете кримките за Уилоу Гроув!

Тес радостно се усмихна. Устните я заболяха.

— Виновна по обвинението. — Гласът и беше пресипнал, сякаш беше прекарала тежка настинка.

— Баба ми обича тези книги!

— Много баби ги обичат — съгласи се Тес. — когато обичта най-сетне се прехвърли към следващото поколение — което не живее с едната пенсия, — ще си купя замък във Франция.

Понякога тази реплика и спечелваше усмивка. Не и от госпожа или госпожица Нийл.

— Дано това не се е случило тук. — Не се изрази по-конкретно, нямаше нужда. Тес знаеше какво има предвид, а Бетси Нийл знаеше, че тя знае.

Тес едва не повтори историята, с която бе минала пред Патси: бибипкащата аларма за дим, котаракът в краката и, ударът в носещата колона, но прецени, че няма смисъл. Тази жена изглеждаше оправна и вероятно гледаше да не се мотае тук, когато заведението работи — очевидно не хранеше илюзии какво става по малките часове, когато гостите на „Стагър Ин“ се напият. Та нали тя идваше рано събота сутрин, за да се обади за колите. Вероятно се беше наслушала на история със среднощни препъвания и падания, подхлъзвания под душа и прочие, и прочие.

— Не беше тук — успокои я Тес. — Не се безпокойте.

— И на паркинга ли не беше? Ако сте пострадали там, ще се наложи господин Ръмбъл да си поговори с охраната. Той е шефът, а охраната е длъжна редовно да следи мониторите в натоварените вечери.

— Случи се, след като си тръгнах.

Наистина трябва да се обадя анонимно, ако въобще се обадя. Защото сега лъжа, а тя ще запомни.

Ако въобще щяла да се обади? Разбира се, че щеше. Нали така?

— Много съжалявам. — Нийл млъкна, сякаш бе в разногласие със себе си: — Не искам да ви засегна, но на първо място изобщо не сте имали работа на място като това. Случило ви се е нещо грозно и ако новината излезе по вестниците… е, на баба ще и е много мъчно.

Тес се съгласи. И понеже умееше да съчинява истории (та нали с този талант си плащаше сметките), сега съчини една:

— Кофти гадже е по-отровно от змийски зъб. Мисля, че е казано в Библията. Или пък в шоуто на доктор Фил. Така или иначе скъсах с него.

— Много жени го казват, после се размекват. А мъж, който е посегнал веднъж…

— Пак ще посегне. Да, знам, бях много глупава. Щом чантата ми не е у вас, с какви мои вещи разполагате?

Бетси Нийл се завъртя на стола си (слънцето озари лицето и, като за миг открои тези необикновени сини очи), отвори един шкаф и извади Том Томтом. Тес се зарадва да види старото си другарче в пътешествията.

— Нямаме право да вадим каквото и да било от колите на клиентите, само взимаме адреса и телефонния номер, ако можем, после заключваме, обаче не ми се искаше да оставям това. Крадците като нищо биха счупили прозореца, за да се доберат до такава апетитна мръвка, а джипиесът беше отгоре на таблото.

— Благодаря ви. — В очите на Тес зад тъмните очила напираха сълзи, но тя ги спря с усилие на волята. — Много добре сте се сетили.

Бетси Нийл се усмихна, което мигновено преобрази строгото и изражение, и премина на „ти“: