Чтение онлайн

Тес удари спирачки. Веднъж като тийнейджърка беше сънувала, че е гола-голеничка в училище и изпитва голям срам. Сега се почувства по същия начин. Чу някаква жена да стене. Предполагаше, че е тя, но не звучеше като себе си.

— Загази, Тес.

— Млъквай, Том.

— Той може да се върне всеки момент, а ти не знаеш за колко е нагласен таймерът на лампата. Затрудни се с майката. Той е далеч по-голям от нея.

— Казах да млъкваш!

Опита се да разсъждава, само че ярката светлина и пречеше. Сенките на автовоза и на ремаркето отляво сякаш се протягаха към нея с остри черни пръсти — пръсти на караконджул. Проклета сензорна лампа! Разбира се, че тип като него ще си сложи сензорна лампа! Би трябвало незабавно да се маха, да завие по неговата ливада и да даде газ надолу към шосето, но не бе изключено да се засекат. Чувстваше го. А ако се лишеше от елемента на изненадата, щеше да загине.

„Мисли, Теса Джийн, мисли!“

И като капак на всичко се разлая куче. В къщата имаше куче. Тя си представи озъбен питбул.

— Ако ще оставаш, трябва да се скриеш — посъветва я Том… не, това не звучеше като нейния глас. Или не точно като нейния глас. Може би това бе гласът на нейната най-дълбока същност, на оцеляването. И на убийството. Колко дълбоко заровени, неподозирани същности има човек? Май безкрайно много.

Погледна в огледалото за обратно виждане, като хапеше подутата си долна устна. Засега по алеята не приближаваха включени фарове. Но как да е сигурна, когато лунният блясък и лампата я заслепяваха?

— Лампата е с таймер — обади се Том — и на твое място нямаше да стоя със скръстени ръце. Ако преместиш колата, след като изгасне, само ще го задействаш повторно.

Тя се насочи се към автовоза, за да го заобиколи, и спря. Тревата там беше висока. Големия шофьор непременно щеше да забележи следите от експедишъна. Даже ако сега угаснеше, проклетата лампа пак щеше да грейне безжалостно при завръщането му и той щеше да види смачканата трева.

Отвътре кучето се нахъсваше: Ръф! Ръф! РъфРъфРъф!

— Давай напряко през ливадата и го скрий зад ремаркето — предложи Том.

— Ами следите от гумите? Следите!

— Все някъде трябва да го скриеш. — Том говореше вежливо, но твърдо. — Поне от тази страна тревата е окосена. Нали знаеш, че повечето хора не забелязват това, което ще им избоде очите. Дорийн Маркиз непрекъснато го повтаря.

— Стрелке не е член на Клуба по плетиво, а един побъркан скапаняк.

Но тъй като нямаше избор — нали беше стигнала чак дотук, подкара през ливадата към сребристото ремарке под осветление, което създаваше илюзията за горещо пладне. Надигна се лекичко от седалката, сякаш така като по магия следите от експедишъна нямаше да личат толкова.

— Даже ако лампата свети, той може нищо да не заподозре — обади се Том. — Бас държа, че сърните задействат сензора през цялото време. Даже може да го е сложил, за да ги прогонва от зеленчуковата градина.

Обяснението звучеше смислено (и гласът отново бе като на Том), но това не я успокои кой знае колко.

Ръф! Ръф! Ръф! Ръф! Сякаш онова животно сереше петцентови монети.

Почвата зад сребристото ремарке беше гола и изровена — от време на време тук са се приютявали и други тежкотоварни ремаркета, — но достатъчно твърда. Тес скри експедишъна, доколкото можеше, в сянката му и изключи двигателя. Потеше се обилно и излъчваше неприятна миризма, която никой дезодорант не бе в състояние да премахне.

Щом излезе и затръшна вратата, лампата угасна. В миг на суеверие Тес си помисли, че тя е изключила лампата, която я беше изплашила, после се сети, че е бил таймерът. Подпря се на топлия капак на експедишъна и дълбоко си пое въздух, изпускайки го на пресекулки като бегач в маратон, който пробягва финалните неколкостотин метра. Добре бе да знае за колко време е нагласен таймерът, но нямаше отговор на този въпрос. От уплаха и се беше сторило, че е светило часове наред.

Когато отново се овладя, си направи инвентаризация, като действаше бавно и методично. Револвер и ръкохватка. И двете в наличност, и двете необходими. С тази дупка ръкохватката едва ли щеше да заглуши втори изстрел; дано къщурката върху баира да имаше шумоизолация. Не беше болка за умиране, че ножът е забит в корема на Рамона; стигнеше ли се дотам да коли с кухненски нож Големия шофьор, сериозно щеше да е загазила.

„А в револвера останаха само четири патрона… Защо не взе още патрони, Теса Джийн? Уж имаше план, но май не струва за нищо.“

— Млъквай! — прошепна тя. — Том или Фрици, или който и да си, просто млъквай.

Гласът престана да я хока и тогава Тес осъзна, че истинският свят също се е умълчал. Бесният лай на кучето беше секнал, когато сензорната лампа изгасна. Сега единственият звук беше от вятъра, а единствената светлина — от луната.

Ремаркето беше отлично прикритие, ала Тес не можеше да остане там. Нали беше дошла тук с определена цел. Предпазливо заобиколи къщата. Много се страхуваше да не задейства друга сензорна лампа, но чувстваше, че няма избор. Друга лампа нямаше, обаче луната се скри зад облак, Тес се спъна в капака за мазето и едва не си удари главата в ръчната количка, когато се изправи на колене. За момент, докато лежеше просната, се запита в какво се е превърнала. Беше известна писателка, а застреля една жена преди час и нещо. И то след като я намушка с нож в корема. „Започвам да откачам.“ После се сети как той я обиждаше, как я наричаше мрънкаща кучка и курва, и вече не и пукаше дали откача.

Стрелке наистина имаше градина зад къщата си, но тя бе малка и очевидно не си струваше да я пази със сензорна лампа от набезите на сърни и елени. Освен това в нея бяха останали само няколко загниващи тикви. Тес прекоси лехите, заобиколи ъгъла и се озова пред автовоза. Луната отново се беше показала и превръщаше хрома му в течното сребро на острите мечове от някое фентъзи.

Тя тръгна покрай тежкотоварното возило и коленичи до предното колело (което и стигна до брадичката). Извади Изстисквача от джоба си. Големия шофьор не можеше да влезе в гаража си, защото автовозът запречваше пътя. А и да не беше така, сигурно гаражът бе фрашкан с типичните за ерген боклуци: инструменти, риболовни такъми, приспособления за къмпинг, авточасти, каси газирана вода (купени с отстъпка).

Това са само догадки. Опасно е да гадаеш. Дорийн хубаво щеше да те нахока.

Щеше и още как, никой не познаваше дамите от Клуба по плетиво по-добре от Тес, но тези миловидни бабки със слабост към сладкишите рядко поемаха рискове. А когато рискува, човек, ще не ще, гадае.

Тес си погледна часовника и с учудване установи, че е само десет без двайсет и пет. Струваше и се, че е нагостила двойно Фрици преди четири години. Може би пет. Стори и се, че идва кола, после разбра, че и се е причуло. Жалко, че вятърът духаше силно, но… „Като не ми харесва, да духам аз.“ Никоя членка на Клуба по плетиво не би използвала цинизми — Дорийн Маркиз и нейните приятелки обичаха изрази като „Не се помайвай“, — но това за духането си беше вярно.

Може би той действително беше поел на път, нищо че беше неделя вечер. Може би още щеше да го чака, когато слънцето изгрее, премръзнала до кости (всяка от които я болеше) заради вятъра, непрестанно брулещ самотното баирче, където тя, лудата за връзване, се беше качила с всичкия си акъл.

„Не, той е лудият за връзване. Не помниш ли как танцуваше? Как сянката му се кривеше по стените? Не помниш ли как пееше? Квиченето му? Ще го чакаш, Теса Джийн. Ще го чакаш, докато адът замръзне. Стигнала си прекалено далеч, за да се отказваш.“