Чтение онлайн

А сега какво ставаше? Хората, с изключение на двама, които останаха от двете страни на Ратмор, по даден от Искандер знак бяха отпратени и те се запътиха към селището. Тя се опасяваше, че Ратмор ще се опита да важничи и да постави Хан на мястото му, затова му хвърли предупреждаващ поглед. Искандер говори дълго на главатаря си, като отговаряше с твърд глас на въпросите, които той му задаваше от време на време. Така умело контролираше емоциите си, че Лайли не можа да разбере в кой момент Искандер му съобщи, че синът му е мъртъв. Накрая възрастният мъж хвърли унищожителен поглед на Ратмор, който отвори уста да заговори и дори успя да каже нещо от сорта: „Знаете ли, кой съм аз?… Правителството на Негово величество… Някои ответни мерки…“, но после, стреснат от презрителния поглед на мъжа, премисли и млъкна. Главатарят извика един от адютантите си. Лайли предположи, че това беше преводачът, който в общи линии му предаде какво беше казал Ратмор. Рамазад зададе още няколко въпроса на Ратмор, като отново преднамерено избегна да намесва в разговора Искандер, и след това отпрати лорда, ескортиран от един воин. Насочи вниманието си към Лайли, а тя, без да се стресне, отвърна на погледа му. Припомняйки си малкото думи на пущу, които беше научила от Земан, тя го поздрави на собствения му език. Погледна я изненадан и нареди рязко нещо на Искандер.

Той веднага отиде при Лайли.

— Последвайте ме, госпожице Кобленц. Ще ви отведа в мястото, определено за вас.

Закрачи през площада и Лайли го последва.

— Къде ме водите? — попита тя.

— Ето там.

Той посочи към дълга двуетажна сграда с редица високи, тесни прозорци в далечния край на площада. Изградена от кирпичени стени като останалите постройки в крепостта, тя щеше да изглежда грозна, ако нейният строг вид не беше разнообразен с красив балкон, който минаваше по цялата й дължина, и с изящната резба по дървените капаци върху всеки прозорец. Искандер изчака пред затворената врата и много скоро тя се отвори за тях от една забулена жена. Тя поздрави много топло Искандер, взе ръцете му в своите и го придърпа да влезе вътре. Свали от лицето си тънкия розов воал и го погледна с обич. Беше висока пущунка със светла кожа, зелени очи и гъста кестенява коса. Беше красива и млада и Лайли, която се чувстваше мръсна от пътуването, незначителна и скована, се запита коя ли беше тя.

Младата жена изслуша обясненията на Искандер за появата на това прашно, малко врабче до себе си, като гледаше изненадана ту единия, ту другия. Накрая той каза:

— Това е Халима Бегум, жената на вожда. Идете с нея и тя ще се погрижи за всичко, от което имате нужда. — Завъртя се на пети и излезе, като затвори тежката врата след себе си.

Халима Бегум взе ръката на Лайли. Заговори й с тих, приятен глас и за нейна изненада на английски.

— Здравейте, Лайли. Моля, влезте.

Лайли беше доволна, че се беше скрила от слънцето и праха, но се чувстваше неспокойна от внезапното изчезване на Искандер, на когото беше разчитала най-много през последните няколко часа. Поздрави нервно Халима Бегум и попита:

— Това домът на главатаря ли е?

Халима се поколеба за момент, но после бавно отговори:

— Тук всички къщи са на главатаря. Това е харемът му. Вие сте в харем.

Джеймс Линдзи остави бинокъла до себе си върху парапета на стената и потърка зачервените си очи.

— Нищо не мога да видя! — изсумтя недоволен той. — Проклети повиндахци! Естествено, винаги ми е приятно да ги видя, но бих предпочел да не бяха вдигнали такава непрогледна прашна завеса точно в този момент пред прохода Кибер! Бог знае какво става зад нея!

— Че какво ли би могло да става? — попита Джо, взирайки се на северозапад.

— Всичко! — каза Джеймс. — Всичко или нищо. Джо, хайде да излезем навън и да ги посрещнем. С каквото и друго да се занимават, а понякога е по-добре човек да не пита много за това, те поддържат дяволски добра информационна служба. Не са много нещата там — той посочи нататък, — които са станали, без те да знаят. Ако Искандер и хората му са на пътя, по който се движат керваните към Афганистан, а той е единственият път към Афганистан, те ще знаят къде се намират и какво възнамеряват да правят. Искаш ли да дойдеш? Ще изкарам един отряд кавалеристи и те ще ни ескортират. Може и да е излишно, но както казах, никога не знаеш какво става зад праха. Хайде, Джо! Глътка въздух, макар и не много чист, няма да ни навреди. Само ще кажа на Еди какво възнамеряваме да направим. А също и на Бети. Не се чувства много добре, бедната. Тази проклета страна! Може да съсипе и най-здравите!

Застанали начело на отряд от трийсет кавалеристи, Джеймс и Джо излязоха с тропот от форта и се отправиха към вътрешността на прохода Кибер, където застанаха отстрани на пътя, заеха позиции сред скалите и зачакаха. Когато облакът прах пред кервана стана още по-гъст, до тях започнаха да достигат гласове. Това беше странна какофония от викащи мъже, ревящи магарета, дрънчащи звънци на камили, пронизвана от време на време от кръшен момински смях — всичко на фона на тресящи земята хиляди копита и стотици крака. Завладян от тази гледка, Джо не можеше да откъсне поглед от нея.

— Май не е това, което очакваше, нали? — рече Джеймс.

— Така си е. Очаквах върволица от камили и няколко цигани с тях. Не това… — Гласът му заглъхна, докато гледаше варварското великолепие на напредващия керван.

— Това е един цял народ, тръгнал на поход. Тук има хиляди хора. Те са водили номадски живот още от самото начало на историята. Освен това са много корави мъже. Следват Пътя на коприната, който идва от Самарканд и минава през Бухара и Кабул, като през цялото време, докато пътуват, се занимават с търговия. Всички, покрай които минават, знаят, че керванът е пълен със стоки, от които имат нужда. Някои се опитват да ги вземат със сила, а не по общоприетия начин за пазарлък и обикновено плащат за това със смъртта си. Мъжете от племето повиндах не са много отстъпчиви в пазарлъците, но са още по-непреклонни към онези, които се опитват да ги ограбят или да ги излъжат. Човек никога не знае кого ще срещне, когато излезе от това дяволско гърло в планината — може да бъде Александър Велики и отряд македонци в лошо настроение, може да е банда монголци, тръгнала да плячкосва, или пък, както е днес — просто две чудесни момчета, дошли да раздадат подаръци. — Той вдигна ръка, в която държеше кутия цигари „Голд Флейкс“. — Първи ще дойдат конните бойци, следвани пеш от младежите на племето, всички въоръжени до зъби, следвани от основния керван, ескортиран от охраняващи го конници, и накрая ариергардът. Ще видиш и кучета. Те се завират навсякъде и са обучени да разкъсат на парчета всеки, който се загледа в тях, така че гледай да не привлечеш вниманието им. О, ето ги, идват! — Те изчакаха отстрани на пътя, докато от облака прах се появиха предните стражи. Най-отпред се движеха стотина добре облечени повиндахци, яхнали добри коне. Високи, войнствени, предпазливи, уверени в себе си и напълно спокойни. Впечатленията на Джо от тази разноцветна тълпа бяха в този ред. Не, „тълпа“ не беше точната дума. „Разноцветна армия? Да — реши той. — Приличат повече на армия.“

Когато видя Джеймс, лидерът им спря и ескортиран от трима други, се отклони от пътя да го поздрави. Доколкото можа да разбере, поздравите им бяха напълно официални, но не лишени от чувство за хумор, и Джеймс отговори по същия начин.

— Какво казва той? — попита Джо, ядосан както винаги, че не разбира езика.

Следващият етап от размяната на любезности беше по-лесен за проследяване, когато Джеймс се усмихна, поклони се и подаде пакета цигари. Изразявайки шумно възхищението си, главатарят явно му благодари и от своя страна му подаде малък подарък. Не чак толкова малък, помисли си Джо, гледайки с възхищение сребърната кутия за енфие, която изчезна в джоба на Джеймс. След като приключиха с формалностите, Джеймс подхвана дълга реч, придружена с жестове към него, към отряда кавалеристи и много други, сочещи към Кибер.

Джо внимателно следеше изражението на повиндаха. Обрулените от живота на открито черти, оградени от прошарена брада и разкошен бял тюрбан, съвсем не бяха непроницаеми. Джо гледаше с възхищение как едно изражение се сменя с друго, придружено от дълбоки въздишки или шумно поемане на въздух, докато Джеймс продължаваше разказа си. Накрая, когато Джеймс замълча, след като зададе въпроса си, лицето на мъжа стана сериозно и спокойно. Замисли се за момент, а после попита нещо един от адютантите си. След като изслуша отговора, кимна и започна да говори. Говори доста дълго, ясно и открито, а жестовете му показаха на всички наоколо, включително и на Джо, че не може с нищо да помогне. Нямаше отговор на въпроса, зададен му от Джеймс. Джо беше сигурен, че той лъже.

С изрази на взаимно уважение срещата приключи и четиримата ездачи застанаха отново начело на колоната. Когато отрядът от младите бойци премина пеш покрай тях, по нареждане на Джеймс скаутите се приближиха и застанаха от двете им страни. Един брадат скаут се обърна към приближаващата орда.

— Казва им — рече Джеймс, — че трябва да оставят оръжията си при малкия контролен пункт, който сме установили при следващото пресичане на потока. Не им се разрешава да носят оръжие в британска Индия. Това им е много добре известно. Всяка година е така. Мисля за нетактично да им се напомня в присъствието на техните главатари, което може да им се стори унизително. Разбрали сме се да се правят, че нищо не се е случило, и да оставяме на по-нисшестоящите да се разберат помежду си. Викат му „дипломация в стил Линдзи“.

— Доколкото разбрах, Малик не те зарадва много — рече Джо.

— Опасявам се, че не. Не са ги виждали и не са чули нещо за тях по пътя, а както очаквахме, те идват направо по керванския път от Кабул.

— На теб ти е ясно, че той лъже, нали?

— Разбира се. Но нищо не можем да направим.

— Не мога да повярвам! — каза Джо и огледа отчаяно надвисналите над тях скали и процепи. Те са някъде там горе. Наблюдават с бинокли всяко наше движение дори в този момент!

— Възможно е — рече Джеймс. — Ако не са те, там ще има други, по един зад всеки зъбер, които непрекъснато следят какво става. Ще се позадържим още малко тук, Джо. В кервана има един човек, когото винаги изчаквам, за да поздравя.