Чтение онлайн

— Добро утро, сър Едуин — рече Джо. — Има доста неща за казване.

— Добре, но по-накратко. Интересува ме само едно нещо — прекъсна го сър Едуин, — кога ще мога да си тръгна? В Делхи ме чака работа, която не търпи отлагане. Не съм предвиждал да отсъствам от бюрото повече от един-два дни, но поради забавянето в Пешавар вече мина повече от седмица. Наистина трябва да се връщам. Сега какво искате да ми кажете?

— Има малка промяна — започна колебливо Джеймс Линдзи.

— Промяна, която засяга вашето място в цялата работа — обади се Джо. — Всъщност промяната засяга и мен.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? — попита Бъроус. — Свърших това, заради което дойдох тук — да се запозная със сегашното положение в тази част от провинция Северозападен граничен район. Видяното ме убеди, че т.нар. изнесена напред политика е грешка и веднага, щом се върна в Делхи, ще продължа да твърдя това!

— Нещата не са толкова прости — рече Джо и те му обясниха за какво става дума.

От зачервено лицето на Бъроус стана бяло, а после пак почервеня. Изправи се в леглото и се развика. От устата му се изля поток от несвързани думи и фрази:

— Безобразие!… Това е смешно!… Некомпетентно… Не е моя работа… Чисто местен проблем… Имам по-важни неща за правене…

Възползвайки се от една пауза в тирадата му, Джеймс каза:

— Сандиландс е подготвил това писмо за Искандер Хан. Текстът е представен и одобрен от сър Джордж Джардайн. При променилите се обстоятелства се нуждаем от вашето одобрение и подписа ви. След това мисля, че ще успея да направя така, че писмото да стигне до него, макар че за ваше сведение сегашното му местоположение все още е неизвестно.

— Моето одобрение? Нищо няма да одобрявам!

— Готов съм да изпратя писмото, тъй като времето е от съществено значение, но аз наистина се нуждая от вашето разрешение — каза Джеймс. Той го подаде на Бъроус заедно с една писалка и изчака да го подпише.

Бъроус се облегна върху възглавниците.

— Точно такава ситуация бих искал да избегна — рече сърдито той. — Линдзи, ще ви държа отговорен, че позволихте да стане така, и ще го кажа където трябва!

Докато говореше, в небето над тях се чу бръмчене.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Бъроус подозрително.

— Въздушно разузнаване.

— Въздушно разузнаване ли? По чие нареждане, ако смея да попитам? Ситуацията е деликатна! Кой глупак е позволил да се лети над територията на племената? След като сами се опитвате да ме убедите, че обстановката е взривоопасна, едва ли нещо друго би могло повече да ни вкара в сериозна беля от това шайка агресивни младши офицери от въздушния корпус да нарушават въздушното пространство на една приятелска съседна държава! Предполагам, че това е работа на онзи проклет глупак Мор-Симпсън! Къде, по дяволите, е той? Трябва да му поискам обяснение! Къде е той?

— Мисля, че се подготвя за следващия полет. Между другото, бихте ли искали да го придружите? Сигурен съм, че ще се намери място за вас на задната седалка, определена за наблюдателя — рече любезно Джо.

Оставиха Бъроус с пяна на устата от изумление и се отправиха към футболното игрище навреме, за да видят как след дълго подскачане един изтребител „Бристол“ спря на метри от края му. Скаутите, определени да маркират мястото за кацане, угасиха запалените факли, които бяха поставили във всеки ъгъл на игрището, и разговаряйки възбудено, побързаха да се приближат до самолета. Фред вече беше там, за да поздрави двамата мъже, които слязоха от него, и той ги представи на Джеймс и Джо.

Пилотът свали авиаторския си шлем и очилата и подаде ръка, усмихнат и весел. Хю Блекит беше много млад, много рус и с много сини очи. Лицето му още нямаше загар, което означаваше, че е отскоро в Индия. Съвсем млад е, помисли си Джо и с болка си спомни за стотиците млади хора, които беше видял да загиват, напредвайки към вражеските позиции. Крилете на гърдите му бяха съвсем нови. Вторият човек, който поздрави небрежно и веднага започна работа по самолета, беше представен като сержанта от авиацията Томас Едуардс. Единственото крило на гърдите му беше доста избледняло.

— Трябвало е да вземете със себе си механика си за този труден терен — обясни Фред. — Сега това, което предлагам да направим, докато Томи си свърши работата, е да отидем до оперативната стая и да разгледаме заедно картата на района. Ще я взема със себе си за следващия полет, докато Хю закуси. Джо? Джеймс? Някой от вас иска ли да се качи в кабината на наблюдателя?

Те се отправиха към варосаната кирпичена постройка в центъра на форта. Подредена само с най-необходимото, оперативната стая беше позната на всички. Централно място в нея заемаше голяма маса, а покрай стените бяха наредени етажерки и рафтове. В единия ъгъл стоеше единственият необичаен предмет в стаята — старо кресло, единият крак на което беше подпрян с Алманаха на Уитейкър от 1910 година, а върху едната облегалка лежеше екземпляр на списание „Пънч“ от преди една година.

Четиримата се надвесиха над картата, която Фред беше взел от стаята, където се съхраняваха картите, и Джеймс започна да отбелязва топографските детайли.

— Тук е фортът, а тук Афганистан. Това, което търсим, е някъде между двете точки — започна той.

За тяхно облекчение пилотът схвана веднага какъв е проблемът, като задаваше разумни въпроси и добавяше информация, с която той разполагаше. Посочи им какви са разстоянията между приятелските фортове, къде има запаси от гориво, къде са възможните места за кацане и проследи пътя на избягалите афганци.

— Да са съобщили нещо от Ланди Котал? — попита той.

— Чухме се с тях преди около час, но все още не ги бяха забелязали. Ще ни съобщят веднага, щом като забележат нещо. Единственото нещо, което се движи в прохода Кибер, е един керван от племето повиндах. Придвижват се към нас и ще изкарат една нощ край реката. Правят го всяка година. Идват от Самарканд и Бухара на път за Пешавар. Мисля, че можем да ги спрем и да поговорим с тях. Ако нашите приятели са били в Кибер, те със сигурност ще знаят. Повиндах са циганско племе. Викат им „пощальоните на провинцията“ и нищо не може да убегне от тяхната система на разузнаване. Техният Малик ми е задължен. Миналата година местните африди бяха отвлекли две техни малки момчета, изостанали от кервана, за да търсят отклонила се от стадото овца. Съобщиха ми за това и аз изкарах навън един патрул.

— Изкарал си патрул да търси две момчета и една овца? — зачуди се Джо.

— Излязоха петдесет скаути. Не беше трудно. Намерихме бандата да пирува с липсващата овца, а един от тях пазеше момчетата. Заловихме двама от техните часовои, опряхме пушките в главите им и не ги свалихме, докато не освободиха децата. Обаче афридите се оплакаха, че са ги отвлекли само за да си отмъстят за две техни момчета, които били похитени от повиндахците преди година. Продали малчуганите като роби.

Джеймс въздъхна.