Чтение онлайн

Поглеждайки нагоре към пътя, Джо имаше чувството, че цялото дъно на прохода се е раздвижило и се приближава бавно към тях. През облака прах той видя кервана, разделен на съставните си части — стотици, не, хиляди овце, камили, цели семейства, които крачеха пеша или по три-четири поколения, качени на една камила. Останаха по местата си, докато керванът преминаваше с трополене покрай тях, почти зашеметени от шума и вонята, която идваше от козите, овцете и камилите. Джо беше изумен при вида на толкова много камили, всяка натоварена с високи купища търговски стоки, палатки, инвентар и деца. Засмя се и помаха, когато покрай него минаха три дечица, всяко прегърнало малко кученце, а главиците им се поклащаха в ритъма, с който крачеше камилата. От време на време идваха да ги инспектират овчарски кучета, мастифи, някои от които бяха големи като понита. Приближаваха се с предупредително ръмжене, а очите им святкаха злобно изпод сплъстената козина. Той погледна крадешком заинтригуван младите повиндахски девойки, които подскачаха от камък на камък, гонейки овцете, всяка метнала пушка на гърба си. Лицата им не бяха забулени, те бяха високи, загорели от слънцето и красиви и крачеха свободно в дългите си рокли с ярки цветове.

След едночасова атака на сетивата им Джо реши, че започва да вижда края на кервана. Той завършваше с една-две камили, придружавани от отряд въоръжени мъже. Повечето от тях бяха на средна възраст.

„Ветерани“ — каза си Джо, възхитен от старателните защитни мерки по протежение на целия керван. Когато и последната камила се заклатушка покрай тях, Джеймс излезе напред и погледна в очакване към ездача.

— Внимавай, друже! — чу се дрезгав глас.

— Внимавай, Маги — провикна се в отговор Джеймс. — Как си, скъпа моя?

Фигурата върху камилата, която Джо сега видя ясно, имаше покрита с прах прошарена коса, която може би някога е била руса. Тя извърна засмяното си лице към тях — кафяво и сбръчкано като хълмовете наоколо — и се провикна в отговор:

— Всичко е наред, не мога да се оплача, момчета! Не мога да се оплача.

— Джеймс! Да не би да започвам да полудявам? — попита изумен Джо. — Това проходът Кибер ли е, или сме някъде в Австралия?

— Това е Маги — отвърна Джеймс. — Наистина странно място да видиш в него една австралийка, когато не знаеш историята й. Когато са открили злато в Австралия, разбрали, че това е свързано с един проблем — златните мини били в пустинни области и единственият ефикасен транспорт там биха могли да бъдат камилите. Белята е там, че за язденето на камила се изискват особени умения. За работата наели дузини млади камилари от тази част на света. Както можа сам да се увериш от кавалкадата, преминала покрай нас, повечето млади повиндахци са изключително хубави момчета и Маги харесала един от тях… а и не само тя! Била миньорска дъщеря и избягала от австралийската пустош, заменяйки я с индийската. Чувства се щастлива с тях и те с нея. Превърнала се е в нещо като матриарх — вече ще трябва да е станала баба на половината племе! Всяка година британското правителство чрез коменданта на форта проверява как се чувства. Ей! Какво правиш? Какво е това?

Той млъкна разтревожен, когато едно момче, изостанало от кервана, се показа зад една скала и след като се провикна „Внимавай, друже!“, хвърли камък по Джо.

Джо усети как камъкът профуча покрай лявото му ухо и падна в пясъка на няколко метра зад него.

Джеймс тихо го подкани:

— Вземи го, направи се, че ще го хвърлиш обратно срещу него и той ще се скрие зад скалата и ще изчезне. Викни му нещо грубо и прибери камъка в джоба си.

Джо скочи леко от коня си и изпълни една според него твърде убедителна пантомима на ядосан английски офицер, когото за малко не са ударили с камъка. Когато се отправиха обратно към форта, той попита:

— Ще ми кажеш ли защо беше всичко това?

— Помисли малко, Джо! Ако едно пущунско момче иска да те удари с камък, то най-вероятно ще успее да го стори. Видя колко изкусни са в хвърлянето на игрището за крикет. Явно е искал да не те уцели и очевидно е от родата на Маги, защото обяви присъствието си на английски. Не докосвай още камъка. Тук има очи навсякъде и не искам Маги да си има неприятности, но се обзалагам, че в тази работа има нещо повече, отколкото предполагаш. Ще го огледаме по-внимателно, когато стигнем във форта.

Озадачен и заинтригуван, усещащ как камъкът се поклаща примамливо в джоба му, Джо изчака търпеливо, докато Джеймс освободи отряда кавалеристи и след това влезе заедно с него в оперативната стая. Там завариха Фред Морисън-Симпсън и Хю надвесени над картата.

— Ето ви и вас! Радвам се, че и вие не сте тръгнали с циганите. Малко започнахме да се притесняваме — каза весело Фред. — Надявам се, приятели, че сте имали по-голям късмет от нас. Ще трябва да приберем самолета за през нощта, но утре още на разсъмване ще излетим на разузнаване. Трябва да ви кажа, че днес не успяхме да открием нищо. Ако ви интересува, отбелязахме на картата територията, над която вече сме прелетели, обаче без никакъв резултат.

— Струва ми се, че всички имате нужда да се ободрите с чаша чай — се чу гласът на Грейс Холбрук, която влезе в стаята с голяма месингова табла в ръце. Зае се да разлива чай и да раздава чаши на присъстващите, а после като взе една и за себе си, се настани в креслото, за да прелисти страниците на „Пънч“ и да слуша какво ще кажат.

— Ние също нямахме късмет — рече Джеймс. — Повиндахците заявиха, че не са видели и не са чули нищо за обекта на нашите търсения. Единственото нещо, което си струва да се отбележи, е, че едно от техните момчета хвърли камък по Джо, но не го уцели. Това може да не означава нищо и аз вероятно си въобразявам, разбира се, но нека да го видим, нали, Джо?

Усещайки че всички очакват с нетърпение да видят камъка, Джо го извади от джоба си и го постави върху картата на масата. Хю погледна заинтригуван единия и другия и нерешително каза:

— А доколкото разбирам, това ще е същият камък.

Джеймс огледа внимателно парчето скала с триъгълна форма, в което нямаше нищо забележително, след което го обърна от другата страна. Тя беше гладка и на нея с едва забележими и разкривени печатни букви с химически молив беше написана една дума:

— Благодаря ти, Маги! — рече въодушевен Джеймс. — Ето, нали ви казах, ако е искал да удари Джо, щял е да го направи!

Фред го погледна с недоумение.

— Би ли имал нещо против да ни кажеш какво става?

Джеймс обясни коя е Маги и до какъв номер беше прибягнала, за да им предаде тази информация.

— При нормални обстоятелства старата приятелка щеше открито да ни съобщи цялата нужна ни информация, а и още много други неща, които едва ли биха ни интересували, но днес тя беше мълчалива и побърза да продължи пътя си. Беше настроена приятелски както винаги, но беше мълчалива. Изглежда, че цялото племе е било подложено на някакъв натиск да не ни казват какво знаят. Не е нужна голяма съобразителност, за да се сетим какъв е бил натискът. Повиндахците трябва да пътуват стотици мили през страната на Аманула. Ако предадат него или някой от неговите адютанти, като например Искандер, той може да направи живота им много по-неприятен. Мисля, че старият Малик разигра голямо шоу, показвайки, че не ни е казал нищо. Някой е наблюдавал както него, така и нас. Може да е бил някой от нашите кавалеристи, а може да е бил скрит горе в скалите, но най-вероятно ще е бил от тримата мъже, които го придружаваха. Сега, както изглежда, той се чувства притиснат от емира и неговите бандити, но Маги трябва да е видяла или чула нещо, което не й е харесало, и намери начин да ни уведоми.

— Познавам Маги от години — обади се Грейс от креслото. — Според мен тя знае, че в тази работа е замесено момиче. Мисля, че нямаше да рискува да изложи на опасност племето заради някакъв си мъж… искам да кажа, че Ратмор едва ли ще й е допаднал много, обаче да я благослови бог, тя винаги е държала много на тези от нейния пол. Ако до ушите й е достигнала информация — не всичко стига до нея, — че едно младо момиче е отвлечено против волята й, тя ще направи, каквото счете за необходимо, за да предупреди за това нужните хора.

Джеймс посочи към картата.

— Махдан Котал. Обзалагам се на каквото искате, че разбойниците са точно там!

Хю се размърда развълнуван и разгледа по-внимателно картата.

— Ами, да. Ето това е много близо до мястото, където видях да проблясва някакъв лъч, когато идвах насам! Вижте! Едва ли е на повече от пет мили източно от… как го казахте? Махдан Котал? Какво представлява това място?

— Това е едно селище — укрепеното селище на Рамазад Хан. Бащата на Земан Хан — рече Джеймс. Той огледа отново внимателно картата, усмихна се и поклати глава: — Умникът му Искандер! Виждате ли какво е направил? — Пръстът му проследи пътя, по който бяха минали афганците от форта нагоре към прохода Кибер. — Повел ни е в тази посока — същата, в която очаквахме да тръгне, обратно за Кабул, обаче след това изчезва, преди да е изминал и половината от прохода. Трябва да е навлязъл в една от тези клисури. Има много такива и ние никога не сме ги проучвали. След това е преминал през тези хребети и надолу през още дефилета. Това са повече от трийсет мили изморителна езда, обаче тя е била изцяло през територията на афридите, след което се е приближил до Махдан Котал откъм задната страна. Направил е един огромен кръг, заблудил ни е, а сега седи там горе в онова орлово гнездо над долината Базар и ни наблюдава! Не ще да е по-далеч от петнайсет мили от нас по пряка линия.