Чтение онлайн

Искандер се изравни с нея и каза:

— Още пет мили и ще стигнем до мястото, за което сме тръгнали.

Когато според Лайли вече трябваше да са пристигнали там, зад един завой стадо овце, наглеждано от овчаря им, пресече пътеката. Беше младо момче, което още нямаше брада. Носеше изпокъсани туника и панталони и сплъстена шапка, украсена с две рози. През рамо беше преметнал пушка, която имаше вид на толкова стара, че изглеждаше почти неизползваема, но когато видя, че пътят му е запречен от конници, реакцията му беше мигновена. Момчето светкавично насочи пушката си напред, падна на колене в средата на пътеката и се прицели, без да му мигне окото, в предните ездачи. Извика рязко една парола, която прозвуча твърде нелепо заради момчешкия му глас. Ездачите спряха веднага и Искандер отвърна на паролата. Това се оказа недостатъчно за момчето и то явно поиска да му кажат нещо повече. Търпеливо и с напълно сериозен вид Искандер му отговори. След като помисли малко, то се изправи и свали пушката. Лайли забеляза, че никой от мъжете не се засмя и не каза нещо, което да прозвучи като комплимент или пък покровителствено. Момчето просто си беше свършило работата — беше се държало така, както бяха очаквали да се държи. Тя се запита какви ли други изненади я очакваха там, за където се бяха отправили, сред тези непредвидими хора.

Конвоят продължи пътя си по виещата се пътека, която стана по-тясна, а надвисналите от двете им страни хълмове по-високи, докато небето се превърна в тясна синя лента, в която непрекъснато се виеха орли. Лайли си каза, че колкото и да беше опитен Фред Мор-Симпсън, полетът на орел би бил много по-ефикасен от този на малкия двукрилник.

Продължиха пътя си, като понякога преминаваха в тръс, но през повечето време просто се провираха през скалите. Замаяна от прекараната безсънна нощ и задавена от праха, Лайли започна да подлага на преоценка положението си.

„Разбира се, че знам как се озовах тук, но се питам какво правя сред този лунен пейзаж — каза си тя. — Днес е… събота сутринта. Като си помисля, ако бях останала в Симла, сега можех да играя бадминтон с Едуард Далримпъл-Уебстър! Миналото, макар и несъвършено, е далеч по-предвидимо, а бъдещето е твърде неясно! Какво ли ме чака зад следващия завой?“

Това, което ги очакваше зад следващия завой, беше предвидимо — клисурата се стесни до такава степен, че можеха да яздят само един зад друг. Чуваше се тътен на водопад, който като че ли идваше от небето, непрекъснато трополене на падащи камъни и чаткане на копита. Скърцането на седлата и трополенето на камъни се сля в симфония от звуци, която започна да действа почти успокоително на притъпените сетива на Лайли, и тя не забеляза как пътят им изведнъж стана много стръмен, насочвайки се към една седловина между скалите.

Искандер се върна при нея.

— Госпожице Кобленц! Лайли! — повика я разтревожен той. — Почти сте заспала! Съжалявам, че трябваше да предприемете това изморително пътуване. Казах ви го и го повтарям и сега — още няколко крачки и нашето пътешествие ще свърши.

Той извика нещо на мъжете отпред и по негова команда те се разделиха, оставяйки свободен път за Лайли да застане с коня си в началото на конвоя и да прехвърли седловината. Тук той я изчака, усмихна се и с горд жест посочи към земята под тях.

— Вижте — каза Искандер. — Това е Махдан Котал! Крепостта и земята на моя народ ви приветстват.

Лайли се облегна назад в седлото с ръце на хълбоците.

— Какво е това, което ми сочите? Елдорадо? — попита тя, но истината беше, че беше впечатлена, заинтригувана и дори възхитена от разкрилата се пред нея гледка. Това бяха овощни градини, житни поля, кротко пасящи овце, буйни потоци и тераси от обработена земя. Шумът от бълбукащата вода се смесваше с този от звънците на овцете.

Искандер я изгледа изпитателно.

— Е, как ви се струва? — попита той.

— Наистина е прекрасно — каза Лайли, като се стараеше да не издава чувствата си, но в себе си реши, че това беше земя, за която си заслужава да се бориш и ако е необходимо, да умреш. Склоновете на хълмовете бяха осеяни с къщи, големи и малки. Много от тях бяха с наблюдателни кули, оградени от крепостни стени. Те бяха така изкусно вградени в хълмовете, че отначало Лайли не си даде сметка, че това е едно доста голямо селище, което само по себе си представлява защитна стена, която огражда вътрешната крепост — голяма и непристъпна, — домът на Искандер, и домът на Земан.

— Ще влезем вътре — каза Искандер. — Трябва да се запознаете с вожда на племето. Жена му почина миналата година, затова ще ви приеме неговата нова жена Халима Бегум. Не се плашете.

— Защо трябва да се плаша? — попита машинално Лайли.

— Ще ви е простено, ако сте уплашена — отвърна, усмихвайки се, Искандер. — За вас всичко това вероятно изглежда много странно.

Те преминаха с конете през охраняваните порти във външния укрепен периметър, а след това през едно открито пространство с размерите на военен плац и влязоха в централната крепост. Навсякъде ги посрещаха тълпи хора, които се спираха, усмихваха се, викаха нещо и им махаха за поздрав. Тук се въртеше търговията на процъфтяващото селище. Покрай сенчестата част на стените бяха наредени сергии, насам-натам хората водеха животни, носеха кани с вода, а до ноздрите й долетя възбуждащия апетита аромат, който се носеше от пекарна и който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Когато минаваха покрай една сграда, се чуха удари на чук върху метал и се видяха да хвърчат искри, което подсказваше, че това е ковачница, но лъскавите нови пушки, наредени отпред, както и различните части за тях показваха, че дейността тук не е чак толкова безобидна. Малки деца, момчета и момичета, тичаха боси в прахта, като прибягваха в опасна близост с копитата на конете в старанието си да огледат колкото може по-отблизо посетителите.

Когато я наближиха, крепостта придоби съвсем непристъпен вид. Заобикалящата я кирпичена стена беше дебела повече от метър и висока около десет метра. Беше назъбена и без прозорци. Лайли видя по парапета й квадратни наблюдателници и по ъглите масивни бойни кули. Укрепленията се охраняваха и от време на време на слънцето проблясваше цев на пушка. Масивната, обкована с желязо порта беше затворена и когато спряха пред нея, Лайли се почувства съвсем малка. Тя се отвори с леко изскърцване и зад нея се видя двор със строени въоръжени воини. Пред тях ги очакваше мълчалив и неподвижен брадат мъж, който сякаш беше изсечен от околните хълмове. С жилестата си ръка той задържаше черен жребец с бяло петно на челото.

— Това — каза, без да е нужно, Искандер — е нашият главатар Рамазад Хан.

Без да бъде издадена някаква заповед, нейният кон и този на Ратмор бяха хванати за юздите и отведени в края на конвоя. Хората слязоха от конете. Хан също слезе от своя. Лайли и Ратмор го последваха, а две малки момчета изтичаха да хванат юздите и да отведат конете. С хората си, строени зад него, Искандер Хан падна на колене и целуна ръка на вожда. Размениха си няколко думи, които според Лайли бяха официални поздрави. Тя се загледа внимателно във внушителната фигура на човека, който беше баща на Земан, и се запита дали вестта за неговата смърт беше стигнала до него, или сега беше задължение на Искандер да му я съобщи.

За пръв път през цялото й принудително пътуване Лайли почувства истински страх. Осъзна, че до този момент се беше осланяла на уверенията на Искандер, че пущуните не причиняват зло на жени. Чувстваше се защитена от реалността и поради факта, че баща й беше невероятно богат. Прецени, че е достатъчно богат да купи цялата тази територия. Достатъчно богат, за да измъкне срещу откуп дъщеря си от каквато и да било неприятност, в която е попаднала. А сега изведнъж тук, в тази дива страна, която не се подчиняваше на никакви познати й закони, съдбата й зависеше от това какво ще хрумне в главата на този главатар. Беше сигурна, че Искандер никога нямаше да й причини зло, но се увери с очите си, че тук той е напълно подчинен на този страховит мъж. Беше съвсем ясно също, че протекцията на Искандер зависеше от това какво ще реши главатарят. Какво беше казал Джеймс за него? Спомни си, че беше го чула да казва на Джо, че той е опасен стар негодник, който мрази англичаните. Прави ли той разлика между англичани и американци? Има ли за него някакво значение? Според Лайли за него всички те бяха просто чужденци.

Погледна го отново и реши, че Джеймс може би не беше преувеличил. Беше съвсем очевидно, че Хан е бащата на Земан. Приликата беше поразителна, но Земан имаше само мустаци, а този мъж беше с дълга, гъста черна брада, прошарена с бели нишки. Ястребовият профил на лицето беше красив, но докато очите на Земан бяха закачливи и пълни с цинизъм, тези на бащата бяха студени. Беше висок колкото Искандер, гърбът му беше изправен, движенията отмерени. Откъдето и да го погледнеш, си личи, че е главатар, помисли си Лайли. А когато разбереше коя е тя, а още по-неприятното щеше да бъде, като разбереше кой е Ратмор, вероятно щяха да загазят. На Лайли й се прииска Искандер да ги беше отвел в Афганистан. Помисли си, че при емира, който, ако се вярваше на думите на Грейс, е симпатичен дребен човечец, биха имали по-голям шанс да оцелеят.